Дъщеря ми, която ама хич не обича да споделя, само смрънка: „А...неее...Тати преживя трудно смъртта на баща си... тогава се беше променил...за малко ... Сега не е...Но...е, отвреме-навреме наистина е непоносим.”
Първоначално се заслушах в думите им, защото ми стана мило, че 20-тина годишни момичета, говорейки за бащите си, използват думичката „тати”, а не „баща ми”. После проумях същината на разговора. Те не се оплакваха от родителите си, те се притесняваха за тях. Осъзнах, че всъщност децата ни не са толкова егоистични спрямо нас, колкото съм предполагала. Така както ние се страхуваме за промените в живота им, по същият начин и те ни наблюдават и се притесняват.
Не разбрах до какъв извод стигнаха младите момичета – са или не са техните татковци в криза? Не доизслушах разговора им до край -достраша ме да не започнат да обсъждат и кризите на майките си. Но пък техният разговор ме накара да се замисля...
Кризата на възрастта на „нашият татко” бях оставила на заден план, съсредоточена върху пубертетните кризи на дъщерите си. А пък и то какви ли мъжки кризи няма – до 30 ги държи пубертета, после- криза на 40-те, на 50-те, на 60-те..., нервни кризи от загуба на работата, от биреното коремче, от първият бял косъм, от инфаркти и болести!... Мъжете не са по-малко суетни или страхливи от жените, това е факт.
Нашият татко, нали и той е мъж, също премина през няколко етапа, но понеже е заобиколен от жени, капризите му минават почти незабелязано. Винаги е бил отговорен баща, но до 35-годишна възраст приемаше проблемите с лекота, справяше се по момчешки безгрижно, забавляваше се и играеше с дъщерите си и се пъчеше гордо с тях. Особено в парка, заобиколен от млади майки. /Усмивка!/
Около 40-те изведнъж стана много сериозен в отговорностите и задълженията, живееше и мислеше само за децата си, преживяваше тежко всяко тяхно непокорство. Дори си поплакаше, търсейки вината в себеси, сякаш беше забравил за своите младежки бели, пререкания, непослушания. Или може би се страхуваше те да не повторят неговите грешки. А това е непредотвратимо – всеки прави своите малки грешки, за да се поучи от тях!
Сега, близо до 50-те, се научи да прикрива притесненията си. Сивите коси, килограмите и повишената кръвна захар оправдава с възрастта си. Опитва се да си придава вид на непукист, но...все още е неспокоен за много неща, които касаят „децата”... Късите поли не го дразнят, но грима и геловете ...УФ! Не спира да мърмори, че „ жената е хубава, когато е естествена”. В съботните вечери уж заспива спокойно, но през час тревожно поглежда часовника, докато чуе хлопването на входната врата.
Колкото и да е странно, нашият татко прие първите влюбвания на дъщерите ни по- леко от мен - без никакви условности и ревниви изблици. За сметка на това често тайничко ми споделя страха си от болката и разочарованията, които биха изпитали при евентуална раздяла.
A най-голямото му притеснение, което не може да прикрие по никакъв начин, е образованието им. Вътрешно е горд с техните постижения, но наяве вместо похвала, изразява само недоволството си. Винаги можело повече. Тук допуска грешка, като все още не може да им прости временните разпускания, резултат от пубертета. Въпреки че всяка от тях вече избра своя път, четат упорито и постигат много добри резултати, той все още им натяква за ланския сняг. Това е основната причина за конфликт между нашия татко и „децата”. Тогава той става непоносим, а дъщерите – нацупени и сърдити
И в този ред на мисли, без никаква научна обосновка, задълбочени анализи или неопровержими доказателства, стигнах до простичкият извод, че ... кризата на бащите е в пряка зависимост не от собствената им възраст, а от възрастта на техните деца.
Малки деца – вдетинени татковци, големи деца – сърдити татковци.
Май си права:)
ОтговорИзтриванеХубаво прозрение;)
ОтговорИзтриване