Накъсани мисли

Опитвам се да въведа някакъв ред – в ежедневието си, в мислите и желанията си, в компютъра...  Отворих нова папка, в която  набутах  няколко започнати и недописани текстове.  Започнати заради някаква мисъл или настроение  и недовършени поради същата причина. Повечето са само от няколко реда, само един текст е почти страница. Писах го една вечер преди няколко месеца, в края на един мрачен ден. Не го публикувах, защото ... защото реших, че песимизмът ми е ударил дъното и е по-добре да запазя това си настроение за себе си. Сега го прочетох отново. Прочетох отново накъсаните си мисли от онзи (не)далечен  ден. И ги публикувам без промяна, така както съм ги записала тогава -  на 14/11/2012.

Тръгвам на работа. На 50 км. разстояние. Качвам се в колата, паркирана пред кварталната аптека. Тя е със спуснати щори. Вече цяла седмица  98 % от аптеките са затворени. Фармацевтите стачкуват. Безсрочно. Пред фалит са. Заради неизплатени рецепти. За  450 милиона евро.

Потеглям.

Синьо-мигащи полицейски лампи. Много. Виждат се отдалече. Задръстване?  Катастрофа? Не. Гневни хора с плакати. Стакчуват. „Спри!”- вика възрастен мъж. Спускам стъклото. Бута ми черно-бяла листовка. Очите му...Погледът му... Упреква ли ме? „Продължавайте! Моля Ви!”-ръкомаха сърдит полицай. Сочи ми друга посока. В моята не мога да продължа.

Включвам  радиото. Точен час. 8 сутринта. Новини. Стачка. Общонационална. Измерват мащабът й с количеството консумирана ел.енергия. Справка от електро-компанията. Сравняват киловат-часовете с изминалата седмица, с изминалата стачка. Игра с цифри и проценти. Отразяват странични фактори и лошото време. Ниска стачна активност. Според политиците. Задоволство от успеха. Според синдикатите. Сведение за първите арестувани. Студенти.

 Пътувам. Празно шосе. Равен асфалт. Мокър. Челно стъкло, замъглено от ситен дъжд.

Радиото продължава да информира. Правителството умува. Върху ипотечния закон. Заедно с опозицията. Спешно. До утре.  След три самоубийства?!

Прогноза за времето. Червен код. Силни ветрове и дъждове. Затворени пътища. Наводнения. Залети плажни ивици. Спасени хора. Спасители в болница.

 

Изминала съм половината път. Природата напада. Избирателно. Пет километра силен дъжд. Десет километра  безоблачие. Два километра  изчезнал път.  Половин километър кал и камъни. Ниски тъмни облаци. В далечината светла дупка. И слънчев лъч като прожектор.

 

Пристигам. Панорамен прозорец. Ревящо море. Мощни вълни. Бяла пяна. Невъзмутими скали. Работа без мислене. И време за много мислене.

Връщам се. Празен град. Самотни светофари. Студен вятър. 50 евро до края на седмицата. Фактура за ток в пощенската кутия. 49% консумирана енергия и 51% такси и данъци. Десетина листовки.  Не-капитализъм. Не-комунизъм. Корумпирани политици, алчни банкери. Безработица.  Тотална промяна. Реална демокрация. Революция.

Включвам телевизора. Български новини. Скандали, асфалт, пенсии, пожари, самодоволен премиер, търпелив народ, политици-лакеи, обири, измами.

Днес, март 2013, промените са само няколко – испанските аптеки работят, българският народ вече не е търпелив, а премиерът е в оставка. Стачки има, високи фактури има, метеорологични аномалии има. И песимизмът ми е само на няколко сантиметра от дъното.