Сол в раната

"Тази банка лъже, мами
и изхвърля хората от домовете им"

Стачка в банката.  В „новата” банка, която преди малко повече от година ”спасително”обедини няколко спестовни каси чрез задкулисни игри, корупционни схеми, скандални уговорки и нагли банкерски обещетения. Банката, в която миналата година правителството на Рахой наля над 20 млн. евро народни пари, докато в същото време режеше с голямата ножица във всички области, касаещи не просто достойното съществуване, а ежедневното оцеляване на същия този народ - здравеопазване, образование, социални придобивки и обещетения.  Тази банка, която „оздравително” получи парче от европейския 40-милиарден „пай”,  за сметка на разкъсването на  един социален модел, изграждан от обществото десетилетия наред. (Не си и помисляйте, че някой е получавал нещо даром.) Тази банка, която „очистително” прехвърля  своите „токсични акции” в т.нар. „Банко мало” (лоша банка), докато нейните жертви  клиенти се хвърлят от балконите на отнетите им жилища.

Стачкуват банковите служители.  Предвиждат се 6000 съкращения. Защо ли обществото не се трогва? Кризата била демонизирала банките, а те просто били служители. 

От кого търсят съчувствие служителите на  глезените деца на кризата? От клиентите си, които останаха без дом, защото преди това са останали без работа. На тях никой не им опрости дълговете. От самоосигуряващите се или от собствениците на среден и малък бизнес, които фалираха. На тях никой не  им хвърли спасителен  финансов пояс. От пенсионерите, чийто спестявания изгоряха в некоректно предложените  им „преферентес”. На тях никой не  им гарантира рисковете.  

Или може би очакват съчуствие от здравните работници, които отдавна са с орязани заплати, но не престанаха да спасяват човешки животи. От фармацевтите, които бяха докарани почти до фалит заради неизплатени им от страна на държавата задължения, но не престанаха да „кредитират” нуждаещите се от лекарства. От съдиите, които поискаха промяна в законодателството, защото не желаеха да продължават да подписват решения за принудително изгонване. От гражданските сдружения, които се бореха буквално със зъби и нокти за да няма семейства, живеещи на улицата.

Демонът на кризата е алчността. Човешкият му образ  са банкерите и техните ортаци – политиците.   Обикновените банковите служители са последните, но не и основните изкупителни жертви. Те ще получат достойно (специално) обещетение, за разлика от хилядите уволнени работници с неизплатени заплати. Те тепърва ще се регистрират като безработни с право на обещетение, за разлика от милионите души, изчерпали вече това свое право и преминали в графата „с риск от социално изключване”.

А обществото никак не е безчувствено. Боли го, много го боли, защото демоните на кризата продължават да  ръсят сол в незарастващите му рани. 

 П.С. Докато пиша тези редове, пред офиса на Червения кръст, намиращ се срещу дома ми, вече са се събрали около 20-тина души.  И млади, и на средна възраст. И мъже, и жени.  И чужденци, и испанци. Пазят си ред, за да подадат молби за „хранителни продукти”. Сега е 23 часа. Офисът отваря утре в 9 сутринта.  Така беше и предишната нощ.
Защо ли политиците не се трогват?
.

Харесва ми, не ми харесва

Посещавам един курс по испански език за чужденци.  Чужденците сме:  няколко българи, няколко англичани, белгийка, германка, французин, рускиня, естонка, латвийка, мароканка, две китайки, японка и едно усмихнато момиче от Буркина Фасо. Възрастта варира от 20 до 70 години. Чудесни хора, невероятно отговорни и старателни. Всеки си има своята история и причина да посещава този курс – от „желанието за  общуване на правилен испански”, през „явяване на изпит за държавен служител” или „служебна командировка за усъвършенстване на езика” до „написването на книга”. Моята причина е „изчистване на грешките”, които са се настанили трайно в главата ми. 

Тежката артилерия  в борбата с граматическите правила за ударения, сложни времена и спреженията на неправилни глаголи е писането на съчинения по зададени теми.  Темите хитричко са подбрани така, че да се опознаем.  Писахме за празници, обичаи и привички в нашите страни. Писахме за себе си, писахме и за другите. Писахме правила за един по-добър свят. Писахме какво ни харесва и какво не ни харесва в Испания. Сега трябва да пишем  на тема „Какво ми харесва и какво не ми харесва в моята страна”.

Най-тежката тема!  Чрез  150 до 180 думи трябва да изразя на чужд език обърканите си мисли и чувства към моята страна. И проблемът не е граматиката, нито неправилните глаголи... Проблемът е, че от доста време вътрешно се боря  с това „харесва ми/не ми харесва”.   Испания или България.  Да остана или да се върна.

Три дни писах, драсках, късах и започвах отново. Отново писах, драсках, смачквах ...  След 12 хартиени топки в кошчето реших, че ще съм искрена. Утре ще предам това:

„Харесва ми природата – Черно море, високите планини, зелените поля. Не ми харесва, че плажовете и ски-пистите се превръщат в строителни площадки.

Харесват ми градовете с тяхната архитектура и история. Не ми харесва, че хората не се усмихват и не се поздравяват.

Харесват  ми възрастните хора в малките села. Харесва ми тяхната искреност, дружелюбност, мъдрост и житейска философия ( привидно елементарна, но дълбоко поучителна). Не ми харесва, че тези села запустяват.

Гордея се с  историята на моята страна, с нейните поети, музиканти и учени. Срамувам се, че пенсионерите живеят на границата на бедността, а същевременно се харчат държавни пари за коли, бензин, телефони, таблети и командировки на некадърни политици. Бясна съм, че хората са уморени и не протестират.

Не ми харесва масовата промяна в мисленето и в човешките ценности. Не ми харесва, че хората се оценяват по марковите дрехи, а  не по своето възпитание, образование и способности.  Не ми харесва, че за доста хора покупките в търговски център са много по-емоционални, отколкото киното, театъра или книгите.

Харесват ми моите приятели, които въпреки политическите и икономически кризи, не се промениха.”

Във виртуалната ми сравнителна таблица с два реда и две колонки Испания  добави вече  една –две отметки в графата „не ми харесва”. Но  въпреки това  изравняването на резултата все още е далеч.  Графите на България стоят непокътнати.  Съжалявам!

.

 

 

Писмо за теб, приятелко

Честит рожден ден, приятелко!

Почти на патерица, ама не съвсем. При мен часът е 22:59. Тук все още твоят ден рожден  не е свършил.

От сутринта си очаквала моето обаждане. Както всяка година на този ден. Надникнала си в блога. Надникнала си и в електронната си поща. И никъде нищо. Ни следа от мен. Нито от моите малки тъпи изненади, които ти наистина цениш.

Звъннах ти. В неподходящ момент (уф, тези асансьори). Честитих ти. За твоя сметка (сори). Разпитахме се. Отговорихме си. А всъщност колко много въпроси забравихме! И колко отговори останаха недоизказани! 

Попита ме защо не пиша. Първоначално не те разбрах. После ти отговорих: „Защото съм  станала зла”.

Да, зла, злобна, лоша, нервна, заядлива, истерична... Излизам от змийската си кожа, замятам драконовата наметка и бълвам огън и жупел...  И повярвай ми, това няма връзка с възрастта. (Усмивка!)  

Пиша. Не спирам да пиша. На чернови. Архивирам ги. На следващият ден ги прочитам. Изкрещявам сама на себе си: „Това не съм аз! Искам си усмивката! Искам си хапливото чувство за хумор!”  И отново архивирам.

Ето, сега ти пиша. Една минута преди да свърши денят, в който си родена. Според твоят часовник. Час и една минута- според моя. Пиша ти тук,  в блога,  защото ти ми припомни, че създадох това място за теб и моите приятели. За всички мои близки, които сте далеч. Това е мъничкото ми лично пространство, в което надничате тихичко и незабележимо, за да усетите настроението ми,  да влезете в моят ден, в моят дом, в душата ми ... и да се успокоите, че съм добре.

Как съм днес?  Ами...  С лекота  анализирам миналото, но е невъзможно  да планирам бъдещето. Стоически пъдя мислите и изводите, започващи с „Ако ...”   и в минало, и в бъдеще време. Страшничко е мечтите и надеждите да  са краткосрочни. (Е, има и по-страшни неща!)  Кризата изисква свивания във всички области, затова малко работя, малко уча  и малко... живея.  Същата тази криза се опитва да съкрати и щастливите  ми моменти. Слава богу, засега поне те все още са достатъчно на брой.  

Скъпа приятелко,
току –що и тук настъпи новият ден. Вече цял час трудно събирам и подреждам няколкото думи, с които ти написах  най-неподходящото писмо за рождения ти ден. Но ти ме разбра.  Да, затова са приятелите... За  добро и лошо...  

Само че аз  искам моите писма да усмихват!

 Желая ти здраве, щастие и  усмивки!

 

Кризисна фантастика

        Виждаш размазано. Търкаш очи, слагаш диоптрите и картинката пак не ти се прояснява. Почесваш дебелите стени на  твърдият си череп за да  активираш  сбръчканото си сиво вещество и с глуповато учудване установяваш, че вече не си главния герой в баналната сладникава многосерийна драма с предполагаемо-щастлив край.  Вече не си нито режисьор, нито сценарист, нито продуцент на ... собственият си живот.

        Ти си само зрител. Зрител на реалната фантастика, в която живееш. Зрител от последния ред.  Безцветен силует извън обсега на мизерната светлина, отразяваща се от безкрайния  екран, където прожектират новия ти живот. В 3D формат. За обостряне на усещанията ти. Сложили са ти картонени очила.  Розови.

... Декорът е Земята. Без граници и държави. Само Парични Империи. Банкнотите са владетелите на света. Техни съветници са  призрачните  фигури, наречени Кредитни рейтинги, Индекси, Коефициенти, Акции, Спекулации... Разменната единица са човешките животи.   Придворни шутове са  бившите  умници-политици, на които неотдавна  простите хора уж демократично поверявали  надеждите си срещу обещанието да им служат вярно. Нагаждайки се и угаждайки на Банкнотите, са се превърнали в опитни жонгльори, премятащи в ръцете си същите тези хора.

         Банкнотите и техните призрачни съветници се забавляват, перфорирайки човешки съдби. Събират кръгчетата в огромни контейнери, за да ги разпръснат като  конфети на поредния си Борсов бал...

       Крещиш, че не ти харесва този филм. Искаш си собствените очила, макар и с диоптри. Искаш си авторските права над банално -сладникавата си житейска драма... Не искаш да си разменна единица, не искаш да жонглират с теб, не искаш душата ти да е надупчена.... Не искаш да си само зрител на някаква фантастика!

         Зрител ли?  Че ти си част от масовката. Фантастика ли? Влез в реалността, мой човек!

.

Защо не се връщам

Млади и интелигентни хора продължават да напускат България - Модерната вещица  „Защо заминах”.

Аз заминах преди 10 години –  без да знам и думичка на испански език и без осигурена работа. Харесаха ми хората, усмивките, спокойствието, чистотата, палмите, плажа, морето. Хареса ми и заплатата, която започнах да получавам.

Сега положението е тотално /дори фатално/ променено.  Казвала съм, че винаги има обратен път към дома. Но въпреки безработицата, непоносимата ипотека,  ежедневно растящите цени, двойно увеличените  учебни такси на децата ми, безумията около обединяването на спестовни каси, спасяването на банки, наглото поведение на  безскрупулни банкери и политици, аз не се връщам ... Не се връщам заради едни простички неща...

Не се връщам, защото все още ми се усмихват.

Не се връщам, защото ми спират на пешеходни пътеки.

Не се връщам, защото вървя по равни, чисти и осветени тротоари.

Не се връщам, защото по тези тротоари няма паркирани коли.

Не се връщам, защото изхвърлям боклука си разделно.

Не се връщам, защото кучетата не са бездомни. И си имат градинки.

Не се връщам, защото пенсионерите не ме натъжават.

Не се връщам, защото карам по прекрасни пътища. Без винетка.  

Не се връщам, защото има влакове. Дори високоскоростни.

Не се връщам, защото градът е кръстосан от велоалеи.

Не се връщам, защото никъде и за нищо не ми е поискан подкуп.

Не се връщам, защото нито един чиновник  не си е позволил да бъде неучтив с мен.

Не се връщам, защото имам задължения, но имам и права.

Не се връщам, защото въпреки кризата и „орязаното” здравеопазване , аз и семейството ми получаваме адекватна медицинска помощ . Без доплащане и  „избор на екип”.

Не се връщам, защото въпреки че фармацевтите получават парите си с месеци закъснение, в аптеката никога не са липсвали животоспасяващите лекарства,необходими на съпруга ми.

Не се връщам, защото живея близо до морето. И плажовете са общодостъпни, чисти и безплатни.

Не се връщам, защото...  Мога да изброя още десетки  причини... Дребни и егоистични. Но само на пръв поглед.

Обичам безкрайно родния си дом, но за съжаление не там е мястото, където наистина се чувствам  у дома.  

П.П.  Не се връщам , защото „Режещият лентички” не е моят избор. Отнеха ми правото да избирам.

.