На БДЖ, с любов !

„Град без гара не е град!”- казваше прабаба ми, когато се оплаквахме от денонощния трясък на маневриращи вагони. А нейният град започваше от гарата. Показваше ни избелели снимки на кална улица успоредна на железопътната линия. И първите къщи, и първите дюкяни. Разказвяше ни как прането се покривало със сажди, когато минавал парен локомотив.  Въпреки че никой от рода ни не е бил пряко свързан с железниците, косвено препитанието на фамилията /”семейният бизнес”/ е зависело от развитието на Железницата. „Железничар” за нея беше уважително обръщение.
Сега тази стара  улица не е кална. Сега е главна. И все още започва от гарата. А гарата е железопътен възел. И площадът е зад гарата. Изобщо „гарата”е синоним на „центъра на града”. В този град премина моето детство. В центъра,  „на гарата”. Ученическите ми ваканции са преброими, но непреброими са пътуванията ми към и от този град. През Дефилето. Красивото Искърското дефиле!

Години по-късно, по ирония на съдбата /или не/, животът ме свърза с железничар. Машинист. Дните летяха ту бързо, ту експресно , винаги по разписание и понякога - със 120 км/ч. Запознах се с много хора, за които железничарството беше не просто професия, а отговорност, съдба и... любов. Издържливи, калени мъже, уверени в себе си, способни да преодолеят всяка една трудност. И непрекъснато говорещи за електрически вериги, тотмани, пантографи, затворени и отворени семафори, повески, профили на пътя, за рисковите моменти и отстранените в нормата на 5 минути повреди.  Тогава все още „железничар”звучеше уважително. Някои от тях имаха късмета да се пенсионират,  други не доживяха – загинаха при катастрофа. Трети – напуснаха, а четвърти – все още са железничари.

Днес някои от тези мъже, които някога са ви возили в експресите до морето, ви возят от „Младост” до „Обеля” и обратно. Да работиш в „метрото” е престижно. И платено. Само с любов към професията не се живее. И за чест не се работи.  Днес да си „железничар” е по-скоро унизително.

15 години по-късно Дефилето си е на същото място. И Балкана, и Искъра, и скалите...  Само релсите са стари и уморени, а влаковете преминават със старческа скорост покрай запустели спирки и кантони.

„Град без гара не е град... ” А какво ли е държава без железници?

Двупосочна носталгия

Купихме си билети. В края на лятото. Два месеца предварително. Този път щях да приготвям багажа си спокойно, щях да избирам подаръци по списък ... Този път всичко беше планирано!

В началото на есента куфарите чакаха насред хола. Все още празни. Спъвах се в тях , но не ги забелязвах. Мислех си за съдбата,  за житейските изпитания, за безсмислената суета, за крехкостта на живота и инфарктните  изненади. И три пъти на ден изкачвах тежките стъпала до интензивното отделение.

В крайна сметка потеглихме, напъхвайки набързо четката за зъби и два-три пуловера  часове преди полета. И една торба лекарства за ръчен багаж. Нищичко за деклариране. Освен мълчаливата радост, че все пак ще пътуваме. Все още заедно.

В полунощ на софийското летище ни посрещна злобата на сънени служители и агресията на таксиметровите шофьори. Хора, защо не можем да бъдем добри един към друг!? Животът се обръща за миг. И си отива още по –бързо.

В следващите дни не бързахме за никъде. Разхождахме се по уж познати, а всъщност променени места.  Учудващо за нас, дежурният въпрос  „Как намирате България?” бе предхождан от „Взехте ли испанско гражданство?”. Учудващо за питащите, отговорът ни беше: „Не. Не ни трябва.”

Първоначално зяпахме любопитно и ... се спъвахме в дупки и стърчащи тротоарни плочки.

След това започнахме да си гледаме в краката. Така обърнахме внимание, че е „помислено” за хората, придвиждащи се в инвалидни колички. Там някъде вътре. Трябва само да  преодолеят трите стъпала към портала.

Промушвахме се между паркирани по тротоарите коли. Дори  и пред Министерски съвет. /Първите трябва да дават пример!/

Не пътувахме по новите магистрали. Не ни се наложи. За еднодневното ни пътуване в провинцията влакът беше по- романтичното  решение.

Споменавайки магистрали,  се сещам за избори. Хаос! Гласувахме. Имаше ни дори в списъка за местните  избори. А не би трябвало. След седмица, на балотажа, бяхме в забранителният списък. А имаме право на глас в президентския вот. Разговорът с /не/компетентния господин от ОИК, който трябваше да разреши казуса, завърши със затръшване  на телефонната слушалка. От неговата страна.

А хубавите неща ? Това бяха приятелите, близките, планината, ноемврийското слънце... Носталгията се промъкваше  в дългите среднощни разговори със старите приятели, в просълзените очи на съседа и в стряскащият въпрос  на порасналите вече приятели на нашите деца: „Извинете, познаваме ли се?”. Дори фиданките пред блока вече са дървета...

Носталгията  насочваше фотоапарата ни към златните есенни листа,  дебелото врабче, припичащото се на слънце куче,  непотребните телефонни кабини, опустелите места, буренясалите дворове на нашите баби, амбалажната хартия от някогашна книжарница...

В същото време установихме, че носталгията ни е двупосочна –когато сме ТАМ, тъгуваме   за старият ни дом, за родителите ни, за старите приятели, а когато сме ТУК – за морето, за далечния дом и децата ни.

Там и тук. Колко ли дълго ще ни разкъсват тези две посоки?!

Библиотеката на забравените спомени

Захарта отдавна се беше разтопила, но аз продължавах да разбърквам енергично кафето си. Мислите в главата ми се въртяха подобно на водовъртежа на тъмната течност в малката чаша. Усетих, че някой ме наблюдава. Вдигнах беззизразното си лице. Помислих си, че се усмихва на някого зад мен, но той, без да забавя крачка търсеше настоятелно погледа ми. Махна ми с ръка за поздрав. Усмихнах се възпитано. Реших, че се припознал. Отмина.

Без да се усетя, недоумяващо свих рамене. Кой беше той? Загледах го в гръб. Гледах го, докато се отдалечава. Накуцваше видимо. Изчезна зад ъгъла.

Опитах се да задържа образът му в главата си. Поне за 2 минути. Кой беше? Позната физиономия. Стар колега? Стар съсед? Казват, че спомените ни са наредени на някакво затънтено място в мозъка ни. Като в библиотека. Трябва само да поровим малко и да ги оттърсим от прахта.

Поразрових се и аз. Старата работа, старата квартира, старите познати. Откъде го познававах? Интуицията ми подказваше, че сме разговаряли. Но за какво? Усмивката, усмивката му бях запомнила. И това, че говореше тихо и спокойно. И нищо повече – нито име, нито място. Реших, че е излишно да продължавам да ровя в съзнанието си. Ако някога някъде пак го срещна, ще го попитам!

Но това, което ме изненада и стресна, докато отърсвах прахта от далечните си спомени беше, че без никакво усилие най-напред изникваха лицата и имената на хора, които са ме впечатлили неприятно. С думи или жестове, по един или друг начин, дори без някакво лично отношение.

Не съм злопаметна, не съм и лоша. Силно се впечатлявам от добрите дела и се опитвам да изтрия лошите моменти. Защо тогава в библиотеката на забравените ми спомени добрите хора, симпатичните „познати”непознати са изпаднали между рафтовете, а онези, другите, които не са ми нужни, стоят на удобно място?

Дали съзнанието ми функционира правилно или се нуждае от сериозна „библиотекарска” намеса ?!
.

"... рокерите, тръгнали нанякъде...."

Своенравни , но подчиняващи се на правилата. Облечени в черно, но създаващи настроение. Големи мъже, забавляващи се по детски. Влюбени в „конете”, които са яхнали.

Картината не е добра, но затова пък шумът е внушителен (за неделна утрин).

.

Оптимистичен тест за песимисти

1. Мечтаеш :

а) за тихо пристанище ( доволен от богатия улов)

б) да се отдалечиш от брега (неспокойно взирайки се в хоризонта)


2. Предпочиташ:

а) да си обичан (като къдрав пудел с цветно шалче и каишка на врата)


б) да си свободен (като улично куче)


3. Чувстваш се:

а) ослепителен ( като слънчев лъч, отразен във ветропоказател при безветрие )


б) не на място (като глухарче върху скала на брега на морето)


4. Виждаш:

а) светлина в края на тунела
б) насрещно движещ се влак

4.Точно в този момент се питаш какво ли е искал да каже авторът:

а) Не искам да виждам света
б) не искам светът да ме вижда

Резултат: Не брой отговорите си а) и б), защото само след час, след ден или седмица резултатът ще е различен. Ако не ти харесват отговорите а) и б), създай си твои - в), г), д) и ... така нататък, до края на азбуката.

Извод: Животът ни тества всеки ден. Въпросите са много, отговорите – още повече, а резултатите доста често са ... стряскащи. Но ако никога не си отплавал, никога няма да акустираш. Обичта може би те води на каишка, но свободата понякога те прави самотен. Прекаленият блясък води до ослепяване, а цвете на неподходящо място определно впечатлява. Ако си в тунел, скоро ще разбереш какво има в далечината, но за всеки случай потърси аварийната ниша или изход. Не ти е нужен прозорец, за да се убедиш, че светът е прекрасен. А пък и на света не му е нужен прозорец, за да надникне вътре в теб. Затова мечтай, чувствай, искай, задавай си въпроси! И не търси винаги логичните отговори!