Лошо настроение

Натежало ми е.Криво ми е. И аз самата не знам защо. Има моменти, в които силите ми просто си отиват. Изморена съм да се боря с чувствата си, да налагам принципите си, да изисквам от себе си. Оставям се на коварното течение на лошото ми настроение. Ден, два... Не мисля, не чувствам, не искам, не мога...Ден, два... Препрочитам едни и същи редове от книгата , без да си спомням и една думичка, включвам компютъра ...и го изключвам. Телефонът звъни продължително...Нека си звъни! Все ми е едно. Дори не си казвам:”Момиче, вземи се в ръце!”. Отново зарaвям лице в мократа възглавница.

Стряскам се. Навън гърми. Буря с гръмотевици? Не. Празник е. Шумен площад, изпълнен с щастливи хора...

Среднощната заря огрява на пресекулки тъмното небе. Свистене, кратка тишина и...бум...Светлинен купол, безброй падащи звезди...Отново свистене и... Изпращам с поредния фойерверк горчивите думи, насъбрани в сърцето ми. Кратка тишина и... бум – мъката ми се разпръсква на хиляди съскащи звезди. Отново и отново ... Изпращам обидите, премълчани и недоизказани...Бум...Свистящи късчета светлина, сипещи се безтегловно...Също като сълзите в очите ми.

Красиво е, а аз гледам с невиждащи очи...Свистене, кратка тишина и ...бум. Последен фойерверк, пъстър и шумен. Отшумяващ тътен...тишина.. черно небе... И един познат глас, който ми казва: „Хей, момиче, вземи се в ръце!”.