Има дни...

Навън все още ръми. На ситни и леки капчици.Толкова леки, като снежинки - сякаш не достигат до земята, а само образуват водна мъгла. И въпреки това тротоарът е мокър, асфалтът е мокър, колите са мокри. Светът е сив и мокър.

Кафенето е полупразно, а металният кош до вратата е пълен с чадъри. Забравени чадъри. Закъде ли са бързали тези хора, забравили за дъжда?

Седя на малката масичка до огромния стъклен прозорец. Прозорец без рамки, през който наблюдавам мрачния ден. Поредният ден, в който някой не е разбрал някого, някой е пропуснал да каже нещо съществено на някого, нещо важно се е объркало и нищо случайно не се е случило. Има такива неразбрани дни...

Седя сама. Кафето е горещо, а водата – ледена. Не съм самотна. Не съм щастлива, не съм тъжна, не се усмихвам, не плача. Не ми се говори, не ми се крещи. Не съм сърдита, не съм добра. Имам мечти, нямам посока. Имам спомени, търся грешки. Не виждам хората, виждам само мокрите улици. Има и такива, празни дни...

Тръгвам. Не забравям чадъра. Не бързам за никъде. Оглеждам се... Търся локва, през която да претичам – спонтанно, по детински. Но... няма, никъде няма голяма хубава кална локва, защото само ръми. Е, има и дни, в които не върви...

Сгъвам чадъра. Всъщност, мразя чадърите. Дъждовните капчици гъделичкат лицето ми. Колко са малки и колко са...мокри. Не им обръщам внимание. Не могат да ме подразнят. Има и дъждовни дни...

Вдигам поглед към безцветното небе. Гневен поглед. Разчитах на слънцето, а то се крие... Разчитах на пролетта, на цветятата, на морето. Разчитах на тях, защото от опит знам, че има и слънчеви дни... Докога ще ги чакам така – празна, неразбрана и с чадър в ръка?!