„Да направим малко бягство”

Късно вечер. Улиците са пусти, хората отдавна са по домовете си, а ние търсим място за паркиране. След третата неуспешна обиколка, под изнервящият съпровод на моето мрънкане по наболели семейни проблеми, съпругът ми рязко смени посоката. Към изхода на града, към плажа. Опитах се да протестирам, но не бях много настоятелна.

Паркирахме на първа линия и тръгнахме мълчаливо. Този път не поехме по дългата крайбрежна алея, а свихме в обратна посока – към фара в края на вълнолома. Десетки яхти почиваха в малкото пристанище, безлични и незабележими в тъмнината, за разлика от старата яхта – тя определено впечатляваше. Мудното й поклащане и едва доловимото поскърцване предизвикаха детските спомени на съпруга ми за пиратски истории.



Изкачихме се на вълнолома. Морето отляво не се виждаше, чуваше се само могъщото му боботене, когато обливаше огромните скали, преграждащи пътя му. В далечината ярките улични лампи очертаваха плажната ивица.



Групичка младежи с бързи крачки минаха покрай нас и веселите им гласове оттекваха дълго, след като потънаха в тъмнината напред. На първия изход слязохме от стената и продължихме по осветената алея покрай пристанището. Студеният вятър не само беше разрошил косата ми, а като по чудо беше отнесъл и мислите от главата ми. Най-вече неприятните.



На стотина метра забелязахме двама рибари. Не снимах, за да не ги притесня, защото точно над главите им имаше табела, че са в зона, забранена за риболов. Според мен те повече се наслаждаваха на нощното море, отколкото на улова. Пожелахме им късмет и продължихме.


Снимките не могат да предадат истинското преживяване. Обикновен дигитален апарат, с притежател без никакъв опит в нощното снимане е най-неподходящата комбинация на това място в този момент. Имах желание да запечатам мигащият фар, малките вълнички. Представях си , че отражението от прожекторите на пристанищните съоръжения е лунна пътека...Щраках напосоки, използвайки за статив рамото на съпруга ми. Без особен успех. В един момент той деликатно ме подкани да забързам крачка, за да не притесняваме влюбените, които се целуваха на метри от нас. Двойка на средна възраст. Е, те пък изобщо не си даваха сметка за нашето присъствие.



В далечината ясно се открояваше силуета на рибарски кораб, който влизаше в пристанището. Все още не виждахме краят на алеята,а когато погледнахме назад , не се виждаше и началото – там, откъдето бяхме тръгнали.


Изневиделица се появиха три-четири котки. И те влюбени. Гонеха се пъргаво и грациозно върху скалите. Един черен котарак с отрязана опашка позира артистично пред фотоапарата ми, докато сивата му приятелка набързо се промуши в един отвор между скалите, явно недоволна от нашето присъствие.



Алея „Котешка слава” нарече съпругът ми този участък, след като забеляза отпечатъците от котешки стъпки по цимента. Явно са наминавали тук още по времето, когато тази алея е било просто строеж.



Дочухме приближаващите бързи стъпки и веселият смях на групичката младежи, които преди ни бяха подминали. Стигнали са до фара и вече се връщаха. Спогледахме се и тръгнахме след тях.Вятърът ставаше все по-напорист и студен. Бяхме се изморили. Приятно.

Продължих да щракам смело с фотоапарата. Дефектни снимки...



Случайни снимки...



Когато влязохме в къщи, часовникът показваше почти полунощ. Притесненото изражение върху лицата на децата ни премина в назидателно-укорителен поглед, в който ясно се четеше „Какви ги вършите, възрастни хора сте!”.

Бях забравила какво е удовлетворението да избягаш спонтанно от реалността. Да не мислиш за часовник, телефони, вечерни новини, за деца, за вечеря. Да не мислиш дори за утрешния ден. Да се оставиш просто някой да те отведе нанякъде, посоката и времето да нямат значение и проблемите да не съществуват.