23 май 2011

Movimiento 15М: Вик за промяна

Младите в Испания се събудиха. Поколението, за което казвахме, че е разглезено, че очаква всичко наготово, поколението, което нарекохме „ generación botellón*” , поколението, което критикувахме, че ограничава социалния живот само до контактите си в социалните мрежи, ясно и недвусмислено ни опроверга.

Същото това поколението, което се самонарече „ la generación NI-NI**” - „НИТО (работа) – НИТО (пенсия)” на 15 май излезе по испанските площадите. Спотнанно и миролюбиво, но твърдо решено, че трябва да бъде чуто. Та дори и с безшумен вик ( grito mudo)***.

Саморъчно направените младежки плакати по площадите успяха да отклонят вниманието от предизборните луксозни афиши с огромни снимки на благо усмихващи се политици:

„Без покрив, без работа, без пенсия, без страх!”
„Можем да бъдем много повече от пияно поколение!”
„Силата на НЕнасилието!”
„Изключи телевизора и включи мозъка си!”
„Без хляб няма мир!”
„Дом и работа без да бъдем роби!”
„Не се нуждаем от абревиатури (на политически партии) за да се борим – нито фашизъм, нито комунизъм, нито социализъм, нито капитализъм!”
„Без борба няма нито хляб, нито свобода!”
„Право на дом на честна цена!”
„Тих народ - добър роб!”
„Горе ръцете, това е ипотека!”
„Барикадата затваря улица, но отваря път!”
„Ние сми това, което правим за да променим това, което сме!”
„Престанете да ни делите, най-накрая сме обединени!”
„Няма да мога да се пенсионирам никога!”
„Дай ми душата си срещу ипотека!”
„Банкерите-крадци виновни за кризата!”
„Най-лошата борба е тази, която не се води!”
„Не позволявай да те настъпват!”
„Искам държава без корумпирани политици!”
„Не сме стока в ръцете на политици и банкери!”


„Само аз избирам кога да си стегна куфара! Да не ме принуждават...!
„Тишина, намираме се (€stamo$ ) в демокрация!”
„С „хляб и зрелища” римляните са усмирявали народа. На нас ни взеха хляба и превърнаха политиката в цирк!”
„Не ние сме „антисистема”, системата е срещу нас. Дори не знаете как да ни забраните!”


Кой чу този вик? Чуха го безработните, чуха го работещите, чуха го пенсионерите. И ги подкрепиха. Анализаторите, коментаторите, социолозите и политолозите чуха (избирателно) и, усъмнени в наличието на политическа конспирация, като стари разпалени врачки започнаха да прогнозират кой печели и кой губи от „илюзията и утопичните идеи” на младите. А политиците? О, те се изплашиха. Но не от безшумния вик на младото поколение, не от десетките хиляди ръце, вдигнати към небето в знак на протест . Политиците се изплашиха за резултатите в изборния ден, мислейки си единствено за удобството на депутатските и кметските кресла. И не посмяха да разгонят младите от площадите, въпреки забраната в деня за размисъл и в изборния ден.

И сега, в този късен час, докато някои политици празнуват победа, а други ближат раните си след обявяването на изборните резултати, хиляди млади хора все още са по площадите. Без алкохол, без насилие, без провокации, без нарушение на обществения ред и поддържайки чистота. Тихо и мирно организират своята „утопична демокрация” - без влиянието на политически партии и „дезинформиращи медии”, давайки възможност на всеки да сподели, да разкаже, да даде предложение. Поколението „НИ-НИ” реши да остане по площадите и след изборите. „Негодуващото” поколение реши да продължи едноминутният си тих вик с разперени към небето ръце. Една минута тишина, която би трябвало да кънти оглушително за политиците.

Дали тези млади хора не са поредното „ поколение на разбитите надежди”?!

-----
* botellón (от „botella” – бутилка) - голям „купон” с цел напиване.Събиране на големи групи млади хора, обикновено в празнични дни или в края на седмицата, които се струпват на големи паркинги, паркове и други обществени места и консумират големи количества алкохол, оставяйки след себе си тонове бутилки и боклуци и създавайки сериозни проблеми с опазването на обществения ред. „Ботейоните” по принцип са забранени.
** ni – нито
*** grito –вик; mudo – ням, безшумен, без звук

Снимки: Интернет
.

11 май 2011

Балонът се надува... Пук!

Пред мен вървят момиченце и момченце, хванати за ръка. Едното носи червен балон, другото – син. Встрани от мен една майка бута количка, на която са завързани два балона – червен и син, а до нея върви по-голямо детенце, размахващо два лилави балона. На кръстовището две момчета, докато изчакват зеления сигнал „се дуелират” настървено с оранжеви балони. Толкова настървено, че балоните се пукат, а момчетата се превиват от смях.


Предстоят избори. Не само в България. Испанските кандидат-кметове вече пробягват финалната права на предизборни агитации. Остава им седмица и половина до изборния ден. По тази причина политическият живот в града, в който живея, е особено динамичен тези дни.

В определени часове над шума от автомобилния трафик се извисява глас от висоговорител, монтиран върху покрива на автомобил, който ни агитира да гласуваме за ... някой си. Много лош предизборен подход, защото звукът е особено неприятен, а думите – неразбираеми.

Пощенските ни кутии се пълнят с лъскави цветни листовки. Настоящата власт сочи с пръст всички благинки, които е сътворила за нас през мандата си – от паркове и паркинги до детски градини. Кандидат-властта пък размахва заплашително показалец срещу „сегашните” и укорително към нас - за предишния ни грешен избор. Едните обещават трамвайни линии, другите обещават работа за всички. И докато всички те се борят със зъби и нокти за всеки един имигрантски глас, трети пък обещават „ +(повече)сигурност, - (по-малко) имигранти”.

Бъдещите управници дебатират разгорещено и разгръщат предизборните си програми по коктейли, вечери и импровизирани срещи, а по централната улица-алея се кипрят разноцветни шатри с активисти, които разясняват и раздават агитационни материали. И балони - с цветът и логото на съответната партия.

И в цялата тази краткотрайна суетня и измамна суета единствените човешки същества, които искрено се радват на „предизборните” балони, са децата. Те не разпознават абревиатурите на политическите партии, а цветовете делят по друг принцип – момчешки цвят, момичешки цвят.



Искаме-неискаме, където и да се намираме , в преизборните дни ставаме зрители на трагикомични политически представления. Различни са декорите, различни са главните герои, но постановката е една и съща. А основния и любим реквизит на съвременните политици са балоните – червени, сини, зелени, бембени... Раздават ни ги с усмивка. Балони, които се надуват...надуват... надуват с обещания за светло бъдеще. Каква символика! Балоните са евтини, красиви, забавни и ... пълни с въздух. Същевременно балоните са много свободолюбиви – отлитат в мига, в който им отпуснеш конеца.

Единственият недостатък на балоните е, че не могат да се надуват до безкрайност. Но покрай предизборната еуфория политиците забравят този факт и се заплесват в играта.

„Балонът се надува.Надувайте, момчета, да стане на парчета! Пук!”

„Пук!” на всички предизборни обещания. Балоните не се вулканизират. Надуват се нови, ама ... чак на следващите избори. А дотогава ще ни болят краката, защото помните, надявам се, как завършва играта – на „Пук!” всички клякат.
.

29 април 2011

В София

Преди три и половина години си дадох едно обещание, което не изпълних. Повече от месец очаквах обаждането и въпреки това не бях подготвена за тъжната вест. Баба ми си отиде от този свят. Тихичко и достойно, на достолепна възраст. „ Дори раждането не е по-сигурно от смъртта.” – тези нейни думи кънтяха в съзнанието ми, докато се подготвях за пътуването. Поредното закъсняло пътуване!

И понеже „лошото се редува с доброто, иначе няма да оцелеем” (както казваше баба), тъжният повод пък стана причина за много срещи с близки и приятели, някои от които не бях виждала от десетина години. След десетките въпроси за децата, семейството и емигрантския живот, неизменно ме запитваха как „намирам” България.

Как ли? Първите три дни от престоя ми бях толкова емоционално объркана, че не забелязвах почти нищо около себе си. Бях направила едва десетина снимки - нещо твърде необичайно за мен. Децата, въпреки спешното приготвяне, бяха набутали в багажа ми два фотоапарата, за да снимам „всичко и всички”. Използвах ги през оставащите два дни. Ето как „намерих” София преди Великден:


На 13 април след полунощ София ме посрещна със сняг. Едър, мокър, студен сняг „на парцали”, който проникваше през шевиците на кенарената ми блуза. И през сандалите на повечето от пътуващите. Бяхме тръгнали на 26 градуса по Целзий, а пристигахме като в снежна приказка. Поне половината от 180-те пътника не бяха виждали сняг от години. Също като мен. Въодушевлението беше по детски, толкова истинско и искрено, че никой не се нацупи особено, когато багажът ни излезе деформиран и мокър. На изхода десетки фотоапарати щракаха и запечтваха за спомен белите снежинки.

След еуфорията от пролетния сняг дойде завръщането в действителността. Някои неща са променени към хубаво, други – към лошо. И има неща, за които времето сякаш е спряло.

На дупките в асфалта, които лошото време беше замаскирало в невинни локви, не обърнах особено внимание. Таксиметровият шофьор познаваше маршрута и умело ги избягваше. Впечатли ме обаче огромния брой автомобили в собствения ми квартал. Или по-скоро, впечатли ме хаотичният начин на паркиране. В последствие установих, че в цяла София автомобилите са изместили пешеходците - и от тротоарите, и от градинките. Дори някои исторически сгради и забележителности са така обкръжени, че на снимките излизат на преден фон паркираните возила. ( Близо до Халите една табела върху ламаринените заграждения гласеше „Моля, преминете през градинката”. Градинка не видях, видях паркирани коли.)



Стори ми си, че София се е превърнала в град на контрастите, град на крайностите:
- Нови тролеи и автобуси по някои линии и очукани разпадащи се такива по други линии.
- Огромни стъклени кубове - „модерни” сгради-чудовища, а в съседство – рушащи се ценни от архитектурна гледна точка къщи.
- Нови супермаркети, заобиколени от огромни кални пространства. ( С малко средства и повече желание биха могли да се превърнат в подредени градинки.)
- Метрото. Удобно и бързо, да. Нови, хубави станции. И вагони, произведени през 1990 година.

Центърът на София в момента е неузнаваем - една огромна строителна площадка. Няма друг начин – нали строим метро... и магистрали. Дори намерих символика в крана, който издига снага пред сградата на Министерски съвет .

Лошо впечатление ми направи полицейската „Нива”, паркирана посреднощ в участъка между Ситняково и Телевизионната кула - на неосветено място, в посока обратна на движението, със загасени фарове и опознавателни светлини, като дебнещ див звяр.



Хубавите неща, които ми се случиха:

Градът беше изметен – с очукани бордюри и начупени тротоарни плочки, но без фасове и хартийки по спирките.
Спряха ми на пешеходна пътека.
Хората, на които се усмихнах, ми отвърнаха с усмивка.
Възрастен мъж ми отстъпи място в тролея. Друг пък ми изръмжа сърдито, когато аз му отстъпих място в метрото.
В един краен квартал пред една кръчма собственичката раздаваше безплатно храна на „тези, които по-нямат”.
В някои градинки все още има място и за култура и изкуство.





И най-най-хубавото - срещнах се с много от приятелите си.
А обратният полет ми донесе ново приятелство.
.
София,моя любов
.

03 април 2011

Преброяване на българите в чужбина

Преди няколко дни се зашумя за мащабна и първа по рода си кампания за преброяване на българите в чужбина. Първа не е, а колко е мащабна, ще разберем след приключването й.

Идеята да научим колко българи живеят и работят за граница ми допада. Не ми харесва обаче, че инициативата е подета от партия. Често съм се запитвала дали някой някъде води статистика колко и къде сме. Но не просто някой и някъде, а някой някъде на някакъв държавен пост. На политиците не им пука колко са българите в чужбина докато не дойде Годината на изборите. Държавната агенция за българите в чужбина...(? ??) - аз лично за толкова години не успях да разбера каква е нейната роля. Както и тази на министъра на българите в чужбина ( и стария, и новия). Националния статистически институт пък разчита колегите им в чужбина да преброят и българите.

От чисто любопитство и от любов към цифрите, обичам да влизам в сайта на испанския Национален статистически институт (Instituto Nacional de Estadística). Следя и статистиките на испанското Министерство на труда и имиграцията (Мinisterio de Trabajo i Inmigración), най-вече тримесечните и годишните им бюлетини за имигрантите.

Статистиката се извършва на база на данните за издадени сертификати за регистрация на чужденец от ЕС, т.е. на така наречения „зелен лист”, в който фигурира адресна регистрация и идентификационен номер на чужденец. Ето и някои от резултатите за 2010 година.

Към 31/12/2010 в Испания пребивават 4 926 608 чужденци. 2 401 632 от тях са граждани на страни от ЕС.

В класацията по „европейски” националности най-голям е броят на румънските граждани (840 682), следвани от англичаните (228 829) и италианците( 170 051). Българите са на четвърто място.
В „генералната” класация, включваща всички националности, Румъния отново оглавява статистиката, следвана от Мароко, Еквадор, Колумбия, Великобритания,Италия. България заема 7-мо място.

За една година броят на българите в Испания е нарастнал с 14 521 ( 9.87%) и

КЪМ 31/12/2010 В ИСПАНИЯ ПРЕБИВАВАТ 161 601 БЪЛГАРИ.


От тях 87 682 са мъже и 73 919 – жени. В процентно отношение за една година нарастването при мъжете е 9,3%, а при жените – 10,57%.

Според възрастта броят на българите в Испания е:

0-15 год – 17 174
16-64 год – 142 912
Над 65 – 1 515

Средната възраст на българите, пребиваващи в Испания е 34,5 години.

Разпределение на българите в Испания по области:

Най-много българи има в Област Валенсия – 31 951.
/ в провинция Валенсия – 20 457, провинция Аликанте – 10 462, в Кастейон -1032/
Следва област Кастиля и Леон – 30 295 българи.
Област Мадрид – 26941,
Андалусия – 14 211,
Каталуния – 13281 / от тях 6455 в провинция Барселона/.
......
На Балеарските острови пребивават 8 672 българи , а на Канарските -2 583.


Това са само бегли данни от годишния бюлетин на испанското Министерство на труда и имиграцията. Тази статистика не е правена специално за българските политици, министри, агенции и институти, но при добро желание могат да й обърнат внимание.

А иначе статистиката може и да е забавна. На интернет-страницата на испанския НСИ открих и любопитни факти.

Освен че в Гандия живеят 4098 българи (по адресна регистрация), разбрах и че през 2010 в този град са се родили средно по 99 бебета на месец. 38% от тях с родители- чужденци. (Колко ли са българчетата? Не открих статистика по националности.)

10-те най-често срещани български имена в Испания са:

Сред жените – Мария, Иванка, Даниела, Десислава, Елена, Силвия, Галина, Йорданка, Петя и Валентина.

Сред мъжете - Иван, Георги, Николай,Димитър, Красимир, Пламен, Петър, Христо, Ивайло и Стефан.

20 март 2011

Las Fallas 2011














Три дни яли, пили и се веселили...


... и накрая изгорили.



Снимка-бонус Не е от картон, не е играчка. Съвсем истински е: