„Мислите ли да се върнете в България?” – това е въпросът, който ми задаваха години наред. Задаваха ми го новите работодатели, случайни познати и непознати, а аз тъжно се усмихвах и носталгично отговарях: „ Да, вероятно...Да! Винаги има път назад, към дома.”
Сега мразя този въпрос. Мразя го, защото не знам отговора. Но знам едно – да не се заричам, да не изговарям думичките „никога” и „завинаги”, защото...
...Защото преди години смело потропвах с крак и уверено заявявах „Аз никога няма да емигрирам!”. Но емигрирах. Багажът ми се събираше в една пътна чанта, защото „заминавах за малко”, защото „нямаше да остана там завинаги”. Дълго време предпочитах да ме наричат „временно пребиваваща” вместо „емигрантка”. Но колкото и да се оправдавам с косвените причини за моето заминаване, фактът е един – аз съм емигрантка. Вече дълги 7 години.
Казват, човек бързо свиквал на хубавото. Да, ама зависи какво се разбира под „хубаво”. Е, от опит ви казвам, че човек свиква с всичко, стига да има цели и мечти. В началото седях в спретнатото малко апартаменче „под наем” , а непрекъснато си мислех за панелния уют на българският ми дом. Моят дом. Отивах на работа /Боже, че те ресторантите имали и кухня!/ и си мислех за колегите ми от офиса в България, за любимата ми работа. Междувременно свикнах хазяйката да идва от време навреме, но не за наема, а за да ме попита имам ли нужда от нещо. Или да си вземе почивен ден, за да ме придружи до учебния отдел за записване на децата в училище. Свикнах шефката сутрин да ме чака с нетърпение, но не за да ми се скара, а за да сподели с мен и радостите, и проблемите си. Свикнах да присъствам на сватбата на дъщеря й, сина й, на раждането на внуците й, на кръщенето... Свикнах да присъствам - аз и моето семейство, като част неразделна от тяхната голяма фамилия.
Работата е променливо понятие, жилището също. Смених и двете с по-хубави, но запазих топлотата на отношенията си с тези хора. Създадох нови приятелства, но не забравих старите истински приятели. Имам нови любезни съседи, но не забравих шумните комшии от панелния ми блок. Всеки ден срещам възрастната жена, която е „живата история” на квартала /Google пасти да яде/ и нейният непринуден кръстосан разпит ми напомня за нашенските махленски клюкарки. Срещам непознати хора, чийто лица и жестове ми напомнят мои приятели и познати .
Струва ми се , че всеки ден живея в един раздвоен свят, живея между реалния момент и старите спомени. Така е години наред. С всеки изминал ден обаче отговорът на „Ще се завърнеш ли...?” става по-болезнен за мен.
Да, искам да се върна, но свикнах... на ежедневни усмивки и поздрави за „Добър ден”, свикнах на сигурност, на чисти и осветени улици, на любезни пътни полицаи. Свикнах да паркирам колата си само на разрешени места, свикнах да спирам на пешеходни пътеки и да ми дават път, когато аз съм пешеходец. Свикнах да плащам държавните такси и данъци и задължителните застраховки, колкото и високи да са те, свикнах да спазвам правилата и нормите, свикнах да не ме рекетират или да ми искат подкуп. Свикнах да не ме препращат от отдел на отдел, а да ми помагат и разясняват. Свикнах в магазина да съм клиент,който винаги има право. Свикнах на плажа да забивам чадъра си където поискам, да е чист и подравнен, да използвам плажните съоръжения, без някой да върви след мен с кочан за такси. Свикнах да изхвърлям боклука разделно, но свикнах и контейнерите да не преливат.Свикнах да уважават труда ми / дори да е най-черния / . Свикнах да уважават знанията ми. Свикнах да съм „българката”. Свикнах да се чувствам човек. Свикнах...
Сега мразя този въпрос. Мразя го, защото не знам отговора. Но знам едно – да не се заричам, да не изговарям думичките „никога” и „завинаги”, защото...
...Защото преди години смело потропвах с крак и уверено заявявах „Аз никога няма да емигрирам!”. Но емигрирах. Багажът ми се събираше в една пътна чанта, защото „заминавах за малко”, защото „нямаше да остана там завинаги”. Дълго време предпочитах да ме наричат „временно пребиваваща” вместо „емигрантка”. Но колкото и да се оправдавам с косвените причини за моето заминаване, фактът е един – аз съм емигрантка. Вече дълги 7 години.
Казват, човек бързо свиквал на хубавото. Да, ама зависи какво се разбира под „хубаво”. Е, от опит ви казвам, че човек свиква с всичко, стига да има цели и мечти. В началото седях в спретнатото малко апартаменче „под наем” , а непрекъснато си мислех за панелния уют на българският ми дом. Моят дом. Отивах на работа /Боже, че те ресторантите имали и кухня!/ и си мислех за колегите ми от офиса в България, за любимата ми работа. Междувременно свикнах хазяйката да идва от време навреме, но не за наема, а за да ме попита имам ли нужда от нещо. Или да си вземе почивен ден, за да ме придружи до учебния отдел за записване на децата в училище. Свикнах шефката сутрин да ме чака с нетърпение, но не за да ми се скара, а за да сподели с мен и радостите, и проблемите си. Свикнах да присъствам на сватбата на дъщеря й, сина й, на раждането на внуците й, на кръщенето... Свикнах да присъствам - аз и моето семейство, като част неразделна от тяхната голяма фамилия.
Работата е променливо понятие, жилището също. Смених и двете с по-хубави, но запазих топлотата на отношенията си с тези хора. Създадох нови приятелства, но не забравих старите истински приятели. Имам нови любезни съседи, но не забравих шумните комшии от панелния ми блок. Всеки ден срещам възрастната жена, която е „живата история” на квартала /Google пасти да яде/ и нейният непринуден кръстосан разпит ми напомня за нашенските махленски клюкарки. Срещам непознати хора, чийто лица и жестове ми напомнят мои приятели и познати .
Струва ми се , че всеки ден живея в един раздвоен свят, живея между реалния момент и старите спомени. Така е години наред. С всеки изминал ден обаче отговорът на „Ще се завърнеш ли...?” става по-болезнен за мен.
Да, искам да се върна, но свикнах... на ежедневни усмивки и поздрави за „Добър ден”, свикнах на сигурност, на чисти и осветени улици, на любезни пътни полицаи. Свикнах да паркирам колата си само на разрешени места, свикнах да спирам на пешеходни пътеки и да ми дават път, когато аз съм пешеходец. Свикнах да плащам държавните такси и данъци и задължителните застраховки, колкото и високи да са те, свикнах да спазвам правилата и нормите, свикнах да не ме рекетират или да ми искат подкуп. Свикнах да не ме препращат от отдел на отдел, а да ми помагат и разясняват. Свикнах в магазина да съм клиент,който винаги има право. Свикнах на плажа да забивам чадъра си където поискам, да е чист и подравнен, да използвам плажните съоръжения, без някой да върви след мен с кочан за такси. Свикнах да изхвърлям боклука разделно, но свикнах и контейнерите да не преливат.Свикнах да уважават труда ми / дори да е най-черния / . Свикнах да уважават знанията ми. Свикнах да съм „българката”. Свикнах да се чувствам човек. Свикнах...
Лошо, май свикнах на много неща. А навиците трудно се променят.
Искам да се върна в България, но как отново да свикна ... че още от летището вече никой не отговоря на моя поздрав, как да свикна с бясното шофиране без правила, с псувните, със злобата и завистта, с изкривените представи за идеали, морал, задължения и отговорности...Човек свиква с всичко, но този път разумът ми надделява над сърцето. Съдете ме колкото искате, но аз не искам отново да свиквам с всичко това!
Вчера отново ме попитаха „ Ще се завърнеш ли в България?”... Мъчно ми е, много ми е мъчно... Завръщам се всеки ден - в мислите и чувствата си, но физически ще завърна вероятно ...някога.
Искам да се върна в България, но как отново да свикна ... че още от летището вече никой не отговоря на моя поздрав, как да свикна с бясното шофиране без правила, с псувните, със злобата и завистта, с изкривените представи за идеали, морал, задължения и отговорности...Човек свиква с всичко, но този път разумът ми надделява над сърцето. Съдете ме колкото искате, но аз не искам отново да свиквам с всичко това!
Вчера отново ме попитаха „ Ще се завърнеш ли в България?”... Мъчно ми е, много ми е мъчно... Завръщам се всеки ден - в мислите и чувствата си, но физически ще завърна вероятно ...някога.
Няма коментари:
Публикуване на коментар
коментирай