Нощ под звездите – 2

продължение

Тъмнината обгърщаше отсрещния бряг и стесняваше кръга. Слава богу, не беше непрогледна - имаше пълнолуние. Сега луната беше най-добрата ми приятелка. Време беше за вечеря. Паленето на огън е забранено в тази част на годината, така че вместо лагерен огън на средата мъждукаше туристическо фенерче. Редом с тюхкането поради неуспешния риболов, се носеха и весели закачки . А на мен хич не ми беше до смях – току-що бях установила, че мобилните ни телефони нямат покритие. Не си бях дала сметка, че през целият ден не бях получила нито едно обаждане. Ами ако ни се случи нещо, ако ни се наложи спешно –как ще повикаме помощ?! Изобщо, как сме живели преди години без мобилни телефони, а ?!


Разговорът постепенно беше поел друга насока.Някой се беше сетил за зловеща случка от живота си и това предизвика нахлуването на неприятни спомени у всеки един от нас. Започнаха да се сипят страховити разкази – полуистини, полуизмислици. Минаваше полунощ, а в улисията никой не се сещаше да разпъва палатки. Тайничко се надявах да си тръгнем, назад, към града, но , уви, само моето желание беше такова. Решението беше, че ще спим по колите. „Е, не е толкова лошо –ще сме защитени от метал и стъкло”- нервничко подхвърлих аз , а другите едвам се въздържаха да не се изсмеят на глас само от уважение към мен.


Отпуснах седалката, омотах се в спалния чувал и ... ококорих очи. Сън не ме хващаше. Кръглото лице на луната ми се усмихваше през челното стъкло. Слабата лунна светлина ме успокояваше донякъде – като запалена нощна лампа , която гони страха на малко заспиващо дете. Успокояваха ме и гласовете на неуморниците от групата, останали последни навън – и тях сън не ги хващаше, но не поради страх от това, че са под открито небе. Въртях се, усуквах се...и без да искам съм заспала.


Събуди ме ... тишината. Плътен облак беше скрил пълната луна и мракът беше непрогледен. Чуваше се само песента на щурците, крякането на жабите и плискането на водата. Не различавах дори стряскащия силует на близкото дърво. Само тъмнина и тишина. Затворих отново очи и заслушах... тихата нощна песен на природата.



Когато се събудих за втори път вече просветляваше. Страхът ми си беше отишъл с тъмнината и аз уверено се измъкнах от колата. Ранобуден рибар от близкото село беше хвърлил въдиците си и ме поздрави с „Добро утро!”. Движеше се лекичко, сякаш стъпваше на пръсти , за да не събуди спящите ми приятели. Сутрешните изпарения се виеха над водата и ми напомняха огромна чаша димящ чай.

„Изгрева, пропуснала съм изгрева” – помислих си, но нещо ме накара да се обърна към язовирната стена. Малко розово облаче предизвестяваше, че там някъде се крие слънцето на новия ден. Хукнах да си взема фотоапарата,но батерията беше „паднала”. И сега какво? Хрумна ми за захвърления някъде непотребен в момента мобилен телефон – не мога да проведа разговор, но мога да снимам.

А слънцето вече надничаше над язовирната стена. Един лъч, втори лъч ... Светещ огнен диск. Сивият бетон сякаш гореше...Слънцето изгря.

Видях и най-дългата си собствена сянка – при изгрев слънце.Е, време е да потеглим обратно към шума, изгорелите газове, към градските дълги дни и къси нощи, модерните удобства и към страховете, с които сме свикнали. Но след време ще се върнем – та аз все още не съм спала под открито небе, а казват ,че трябва да го направиш поне веднъж в живота си.

А що се отнася до моят страх от природата – е, страхуваш се от нещо, което не познаваш. За да се опознаем, трябва да да се срещаме по-често.

Взех си довиждане с водата, цветята, дървета и на тръгване прибрах всяко свое боклуче, за го изхвърля в контейнера в края на пътя. Така следващата ни среща ще бъде по-приятна.