Нощ под звездите

Аз съм градско чедо. Обичам шумния град, ръмженето на автомобилните двигатели, потока от хора. Но казват, че човек поне веднъж в живота си трябва да спи под открито небе, та реших и аз да опитам. В един прекрасен слънчев ден с неколцина приятели потеглихме навън, далеч от големия град – ще ловим риба и ще спим на палатка.


Широката магистрала се стелеше напред в далечината и сякаш опираше в склона на величествена скалиста планина. „Като улица без изход”- помислих си. А и така се чувствах – за мен това преживяване беше равносилно на изпитание. В небето плуваха нежни копринени облачета. Бях раздвоена – имах нужда от почивка, но не бях готова да се лиша от дребните удобства на моето ежедневие. Настроението ми окончателно наклони към „лошо” при преминаването на последната отсечка от маршрута – стръмен черен път, покрит с чакъл и за добавка - неприятния стържещ звук от триенето на автомобилната ламарина в острите камъни. Най-сетне стигнахме крайната точка на нашето пътуване – язовир...дори не знам името.



Слънцето препичаше ужасно.Мъжете от групичката започнаха нетърпеливо да подготвят риболовните такъми, давайки си акъл един на друг, като всеки един от тях таеше надеждата за най-богат улов. Първата моя мисъл пък беше „Дали тук няма змии?!”. Застанах на брега и се огледах. Гледката... беше неповторима. Слънчевите лъчи се пречупваха през водата и тя блестеше, сякаш милиони звезди се бяха разпилели върху тихата, равна водна повърхност. Чуваше се само шумоленето на тръстиката, поклащана от лекия ветрец. Няколко водни кончета закачливо кацаха и отлитаха. Седнах на брега и дълго време останах загледана в прозрачната вода.




Поуспокоена тръгнах да поогледам наоколо. В крайна сметка съм излязла сред природата, трябва да преодолея страха си от мравки и буболечки, та те не са по-големи от мен.От другата страна на пътя забелязах градинка с диви цветя. Почвата беше суха, напукана ... и покрита с ръждясали кутии от бира и безалкохолни напитки. Неприятна гледка. Ядосах се. Само на 5 метра от мястото стоеше огромна табела с молба отпадъците да се събират и изхвърлят в контейнерите в началото на пътя /разстояние около 500 метра/.



Продължих по чакъления път, който на 20-тина метра правеше остър завой.Точно там две самотни дървета бяха преплели клони и образуваха малък сенчест тунел, а след това пред погледа ми изникна огромната язовирна стена. Не можех да отделя очи от сивия бетон, изпъчен като величествен исполин. Кратко прошумоляване в храстите обаче ме отрезви, смелостта ми се изпари и хукнах по обратния път. А пък и нали съм дошла да се възхищавам на природата, а не на човешките постижения ...



Върнах се отново при групичката запалени риболовци-аматьори, които разпалено коментираха причините за неуспешния /за сега/ улов – вятъра, водата, храстите, рибата...”Какви ли са новостите в Нета?” – питах се аз и усетих осезателната липса на достъп до компютър. ” Добре , че поне си взех книга, ще почета малко.” Седнах отново на брега и разтворих страниците. Но очите ми все бягаха, не се задържаха върху буквите и погледът ми се рееше в далечината. ..Къщичката на отсрещния бряг, старият дънер, летящите ята птици, следите от високо преминаващи самолети, тихия плясък на водата...Исках да запечатам всеки един момент от това усещане ...върху картата на дигиталния фотоапарат.

Неусетно слънцето слизаше по-ниско и по-ниско, парещата му сила отслабваше. Слънчевият кръг постепенно се спускаше към планинския склон, променяйки багрите на небето, водата, тревата. За момент всичко се оцвети в червен нюанс и после...посивя. Последният слънчев лъч се скри зад планината. Денят отстъпваше своето място на нощта. Предстоеше ми да прекарам нощта под открито небе и неспокойствието ми растеше.

Следва продължение...