Всеки си има някакво мерило за богатство – за едни се изразява в парични единици и карати, за други – брой цилиндри и конски сили, за трети – кв.метри или брой етажи на спретнатата къщурка.
Моята мярка за богатство е приятелството. Изражението й е по-скоро качествено отколкото количествено. Това богатство се трупа дълго и трудно , но се стопява лесно, ако се промени мерната единица.
Аз съм милионерка, защото притежавам приятелства, изпитани през годините, споделяни в щастливи мигове и горчиви моменти. Моите приятели се броят на пръстите на двете ми ръце. Нишката на спомените за нашето запознанство се губи някъде далеч назад в годините – при люлката в детската градина или първия училищен звънец. Това са приятели,които аз обичам и приемам безрезервно както техните добродетели, така и дребните им недостатъци. Приятели, които ме обичат и ме приемат такава, каквато съм – вечно търсеща и все още не намерила правилния код за решение на неразрешимата главоблъсканица на живота .
Имам и един странен приятел. Познавам го отскоро, но имам чувството, че цял живот е бил до мен. А всъщност не сме се срещали все още лице в лице - срещнахме се в Интернет пространството . Там някъде, сред стотиците милиони и милиарди потребители, плуващи в безкрайните дълбини на това технологично чудо аз открих един истински приятел. Дори настроенията ни съвпадаха – от безнадежден романтизъм, през отчаян оптимизъм до сърдит реализъм...Споделяхме неща, които сме таили дълго време в себе си... Посланията ни, изпратени по оптичните кабели , мигновено прелитаха хилядите километри между двата компютъра, но... не достигаха до хората, към които са адресирани.
За това направих този блог – заради моите стари приятели, за да се срещам по-често с тях, в която и географска точка да се намират. А моят приятел реши да отвори една виртуална пощенска кутия- блогът „Писма до моите деца”, в която да събира своите писма до най-скъпите си същества . Те все още не могат да четат, но след време ще развържат розовата панделка на този безценен подарък и ще оценят стойността на бащиното си наследство.
Преди няколко дена получих покана от същия този мой далечен близък приятел - Татко Пепи, да напиша в неговия блог писмо до моите поотраснали деца, за което сърдечно му благодаря. Подвоумих се малко - някакси навлизам в неговото лично пространство, но реших - с удоволствие приемам да бъда негов гост.
Е, Татко Пепи, имаш поща:
http://pismadomoitedeca.blogspot.com/2009/07/blog-post_8033.html
Браво, Албена, великолепно! За една малка част от секундата, помислих че е друг този твой интернет-приятел, но "татко Пепи" заслужава!
ОтговорИзтриванеБъдете дълго приятели - приятелството е едно от малкото ценни неща на този свят!