30 юни 2009

Моля ви, говорете с детето си на български!


Следобедната жега бе достигнала своята най-висока точка. Плажът беше опустял, а туристите търсеха спасение в охладените от климатика крайбрежни заведения. В една сладкарница аз спокойно се наслаждавах на бързо топящия се сладолед и на разговора с вече порасналата ми дъщеря. Напоследък все по-рядко имахме време една за друга и в този момент се опитвахме да наваксаме пропуснатите моменти в общуването между майка и дъщеря.

На съседната маса се настанаха млада жена и 5-6 годишно момченце. Малките кръгли масички бяха разположени толкова близо една до друга, че неволно дочувахме разговорите си. Говореха на испански. Детето знаеше какво иска, дори препоръча на майка си какъв сладолед да избере. Дотук нищо впечатляващо – нормално е децата да се чувстват “в свои води” в една сладоледаджийница. Дъщеря ми започна да си припомня весели случки от детството си. Смеехме се и се забавлявахме, докато в един момент се от съседната маса долетя следната фраза: “Внимавай, накапа се!“.

Спогледахме учудено, но не защото сме чули българска реч – това е нещо нормално в град, в който живеят няколко хиляди български емигранти. Шокирани бяхме от факта, че до този момент майката говореше с детето си на испански. Миг по-късно се появи и бащата – едър българин. Поздрави ги и започна да споделя как е минал работния му полуден. Разговаряха на чист български език. Дотук добре, едно нормално семейство, което се наслаждава на момента, в който са заедно. Момченцето мрънкаше в знак на негодувание, че таткото ще трябва да се връща на работа и вниманието на родителите беше насочено изцяло към детето. Поуспокои се от обещанието, че утре ще получи цялото внимание на баща си, утре е неговия почивен ден – ще поритат топка или ще отидат на плаж, ще направят всичко, което пожелае. „Браво на този татко!”- казах си. Но... разговорът им продължи на испански, вследствие на което момченцето построи най-сложното и трудно разбираемо изречение, което някога бях чувала – невероятна смесица от испански думи, членувани “по български” и български думи, подредени “по испански”.

В този момент сладоледът ми загорча. Прииска ми се да извикам на висок глас: ”Родители, моля ви, говорете с детето си на български! Та вие и двамата сте българи!”

Не съм педагог, но дългогодишните ми наблюдения върху развитието на моите деца и децата на мои приятели и познати, т.е. българчета, отраснали или дори родени в чужбина, ме убедиха в безспорния факт – в детска възраст научаването на няколко чужди езици не е проблем. А родителите са тези, които трябва да ги насърчават. Това, че са родени или живеят в чужбина, не е пречка децата да не знаят родния си език. Особено на места, където българската общност е многобройна.

Чувала съм десетки оправдания или притеснения от страна на родители-емигранти, че децата им може би ще се объркат или ще се претоварят, научавайки двата езика. Нищо подобно – в малките им незатормозени главички има толкова много място и децата с лекота превключват от испански на български, от български на местния диалект и после отново на испански, в зависимост от средата или човека, с когото разговарят.

Родители- емигранти, говорете с децата си на български език! Неизбежно ще бъркат думички или понякога ще преплитат двата езика, но говорете помежду си на български. Имайте достатъчно воля и желание да им покажете българската азбука, научете ги поне да сричат българското четмо! От това децата само печелят. Да знаеш чужд език е богатство, но незнанието на родния език е ....безотговорност на родителите.

28 юни 2009

Разходка в парка













Едно малко бягство от шума на големия град.


24 юни 2009

Магическата нощ на Сан Хуан




Както всяко лято, така и снощи - 23 юни, най- дългата нощ от годината, по плажовете на Провинция Валенсия, Испания, лумнаха стотици огньове. Хиляди семейства, приятели, роднини се събраха на средиземноморския бряг за да отпразнуват нощта на Сан Хуан.

Произходът на този празник датира от векове. Католическите традиции приобщават езическия празник - култ към настъпването на лятното слънцестоене, към празника на San Juan Bautista /Йоан Кръстител/ , празнуван на 24 юни.
Казват, че тази нощ е магическа. Празнува се на много места в Испания по-различни начини, но обединяващото е запалването на огнени клади. Някои прескачат огъня, за здраве и късмет или за да пропъдят злите сили. Други изпълняват редица магически ритуали, които предвещават сбъдването на желания - здраве, щастлива любов, пари,хармония в дома и семейството, успешна година /попаднах на такова ръководство в Интернет/. За Провинция Аликанте е един от най-атрактивните празници, а за много населени места е патронен празник.
В Провинция Валенсия от векове се е запазила традицията в нощта на Сан Хуан хиляди хора - приятели, семейства, роднини, да се събират на плажа. Запалват огнени клади и празнуват пеейки и танцувайки. И се наслаждават на нощта. Точно в полунощ всички се втурват към водата, защото поверието гласи, че ако си намислиш желание и прескочиш три вълни, то ще се сбъдне.
Гледката е неповторима – в тъмната, непрогледна нощ стотици огнени клади огряват разбиващите се в брега вълни.. В далечината не виждаш нищо, само чуваш тътена от приближаващата се вълна. Миг по-късно от тъмнината изкача голям облак морска пяна, приближава се застрашително бързо, но в последния момент се разстиля в краката ти и се отдръпва успокоена. Ако си сам може би е страшничко, но обградена от веселите викове на деца и празнуващи хора аз наистина почувствах магията...

В полунощ аз стоях на брега, омагьосана от шума на морето и от пенливата игра на вълните, а приливът закачливо ... заля сандалите и панталоните ми. Морето ме заля до колене. Морето ми се подигра ... може би заради непоходящото облекло... или заради това, че не си намислих желание... или просто заради това, че съм заплес.
И въпреки това морето ме накара да се усмихна , да се почувствам спокойна и щастлива. Морето отми мрачните ми мисли. Ето това е магията! Магията на тъмната красота и непредвидимата мощ на среднощната морска шир ...

22 юни 2009

Черно-бели фотомоменти

Един опустял дом...

Една спукана топка...

Една до болка позната посока...

Едно дълго пътуване...



Едно неспокойно море ... пробита лодка...
и... една стара помъдряла любов...


21 юни 2009

Ще се завърнеш ли …


„Мислите ли да се върнете в България?” – това е въпросът, който ми задаваха години наред. Задаваха ми го новите работодатели, случайни познати и непознати, а аз тъжно се усмихвах и носталгично отговарях: „ Да, вероятно...Да! Винаги има път назад, към дома.”
Сега мразя този въпрос. Мразя го, защото не знам отговора. Но знам едно – да не се заричам, да не изговарям думичките „никога” и „завинаги”, защото...

...Защото преди години смело потропвах с крак и уверено заявявах „Аз никога няма да емигрирам!”. Но емигрирах. Багажът ми се събираше в една пътна чанта, защото „заминавах за малко”, защото „нямаше да остана там завинаги”. Дълго време предпочитах да ме наричат „временно пребиваваща” вместо „емигрантка”. Но колкото и да се оправдавам с косвените причини за моето заминаване, фактът е един – аз съм емигрантка. Вече дълги 7 години.

Казват, човек бързо свиквал на хубавото. Да, ама зависи какво се разбира под „хубаво”. Е, от опит ви казвам, че човек свиква с всичко, стига да има цели и мечти. В началото седях в спретнатото малко апартаменче „под наем” , а непрекъснато си мислех за панелния уют на българският ми дом. Моят дом. Отивах на работа /Боже, че те ресторантите имали и кухня!/ и си мислех за колегите ми от офиса в България, за любимата ми работа. Междувременно свикнах хазяйката да идва от време навреме, но не за наема, а за да ме попита имам ли нужда от нещо. Или да си вземе почивен ден, за да ме придружи до учебния отдел за записване на децата в училище. Свикнах шефката сутрин да ме чака с нетърпение, но не за да ми се скара, а за да сподели с мен и радостите, и проблемите си. Свикнах да присъствам на сватбата на дъщеря й, сина й, на раждането на внуците й, на кръщенето... Свикнах да присъствам - аз и моето семейство, като част неразделна от тяхната голяма фамилия.

Работата е променливо понятие, жилището също. Смених и двете с по-хубави, но запазих топлотата на отношенията си с тези хора. Създадох нови приятелства, но не забравих старите истински приятели. Имам нови любезни съседи, но не забравих шумните комшии от панелния ми блок. Всеки ден срещам възрастната жена, която е „живата история” на квартала /Google пасти да яде/ и нейният непринуден кръстосан разпит ми напомня за нашенските махленски клюкарки. Срещам непознати хора, чийто лица и жестове ми напомнят мои приятели и познати .

Струва ми се , че всеки ден живея в един раздвоен свят, живея между реалния момент и старите спомени. Така е години наред. С всеки изминал ден обаче отговорът на „Ще се завърнеш ли...?” става по-болезнен за мен.

Да, искам да се върна, но свикнах... на ежедневни усмивки и поздрави за „Добър ден”, свикнах на сигурност, на чисти и осветени улици, на любезни пътни полицаи. Свикнах да паркирам колата си само на разрешени места, свикнах да спирам на пешеходни пътеки и да ми дават път, когато аз съм пешеходец. Свикнах да плащам държавните такси и данъци и задължителните застраховки, колкото и високи да са те, свикнах да спазвам правилата и нормите, свикнах да не ме рекетират или да ми искат подкуп. Свикнах да не ме препращат от отдел на отдел, а да ми помагат и разясняват. Свикнах в магазина да съм клиент,който винаги има право. Свикнах на плажа да забивам чадъра си където поискам, да е чист и подравнен, да използвам плажните съоръжения, без някой да върви след мен с кочан за такси. Свикнах да изхвърлям боклука разделно, но свикнах и контейнерите да не преливат.Свикнах да уважават труда ми / дори да е най-черния / . Свикнах да уважават знанията ми. Свикнах да съм „българката”. Свикнах да се чувствам човек. Свикнах...
Лошо, май свикнах на много неща. А навиците трудно се променят.

Искам да се върна в България, но как отново да свикна ... че още от летището вече никой не отговоря на моя поздрав, как да свикна с бясното шофиране без правила, с псувните, със злобата и завистта, с изкривените представи за идеали, морал, задължения и отговорности...Човек свиква с всичко, но този път разумът ми надделява над сърцето. Съдете ме колкото искате, но аз не искам отново да свиквам с всичко това!

Вчера отново ме попитаха „ Ще се завърнеш ли в България?”... Мъчно ми е, много ми е мъчно... Завръщам се всеки ден - в мислите и чувствата си, но физически ще завърна вероятно ...някога.

20 юни 2009

Ах, морето...

video

Поздрав за един мой "скайп"-приятел, който е влюбен в морето… Благодарение на него аз преоткрих величието на безкрайната морска шир и „нейната меланхолична носталгия, тишина и безкраен хоризонт... Както и един самотен кей, останал насаме с шепота на вълните...”

Привет, приятелю! Изпращам ти поздрави по една чайка, наречена Интернет. Посрещни я добре - знаеш, че е изморена от дългото пътуване...

18 юни 2009

Емигрантско писмо

Здравейте, скъпи мои приятели,

Как, добре ли я карате? Съжалявам, че не съм с вас тази вечер. Искам да си говорим за толкова много неща, но...някой друг път. Всъщност мислено съм с вас. Може да ви се стори странно /дори смешно/, че ви пиша по този начин, но на хиляди километри от родното си място започнах да оценявам малките радости, тъгувам по-различно и все повече се връщам в спомените – за близките, за приятелите, за дребните неща, на които не съм обръщала внимание... Не, не се смейте. Преди 7 години само бях чувала за това чувство, наречено “носталгия”. Сега вече знам какво е. Болезнено е, повярвайте ми! Идва изневиделица, не можеш просто да я пропъдиш с ръка и така боли. Единственото лекарство са проронените сълзи. Е, аз си поплаквам често.

Не ме питайте кога ще се върна... Избършете сълзите си , приятели, не плачете! Добре съм, жива и здрава. Боря се с ежедневието - скучно, весело, монотонно или пълно с изненади, каквото и да е. Аз съм си същата- млада, хубава, интелигентна . /Усмивка/ Също като всички вас.

Много ми е трудно да пиша. Предпочитам да разговаряме, а не да водя някакъв странен, дори безсмислен монолог в писмен вид. Представяте ли си - ако бях с вас тази вечер, вече щяха да ви болят ушите, а сега ... не знам какво да ви пиша.Освен да ви пожелая една приятна и весела вечер, в която да си спомните невероятните отминали години ... Въпреки “средната възраст” и помъдрелите ни и препатили глави се отпуснете - танцувайте и си попейте. /Не ми се смейте отново./ И....наздраве!!!

Обичам ви всички, липсвате ми...

П.С. Дълго мислих по какъв начин да съм по-близо до вас тази вечер и измислих. Изпращам ви видеоклипче. Вслушайте се в думите... Знам, мили мои стари приятели, знам, че вие ще ме разберете...
video

17 юни 2009

Изрезки от моите спомени : ”Да му, да му, да му...”


Всеки от нас си има своята малка кутийка със съкровища, събрала мечтите и чувствата ни през годините. Моята вълшебна кутийка е във формата на стара папка с избелели картонени корици. Обичам да се ровя в нея когато съм тъжна, когато съм щастлива, когато искам да се откъсна от забързаното ежедневие или когато просто искам да бездействам. Прехвърлям пожълтелите листа от тетрадки, тефтерчета или изрезки от списания и вестници и се усмихвам, спомняйки си онези наивни младежки години.
Днес отново разрових моите хартиени съкровища и попаднах на една изрезка от стар вестник – беше любимото ми стихотворение в началото на семейния живот. Дори го знаех наизуст. Сега чета други стихове. Дългият брачен живот ми донесе повече положителни емоции, но това е друга тема.
Напоследък доста ме развеселява рекламната кампания на едно любимо мъжко питие, под надслов „Да спасим мъжа!” . Горките мъже! Милите те! Нека ги подкрепим, забавлявайки се.


Да му, да му, да му...


Бърка ти в здравето, скъсва ти гьона
Негова Светлост, Любимият, Оня –
да му купуваш билети по гарите,
белите ризи, бельото, цигарите,
фиша ,обувките,самобръсначката...
/Господи, Боже, егати глупачката!/,
да премълчаваш, когато се връща
с чуждо ухание в общата къща,
да си му гаджето, крокито, майката,
да го изслушваш със запетайките,
да изстудяваш до бяло ракията,
да му подреждаш шедьоври в чинията,
да го лекуваш от махмурлуците,
да го переш, да му лъскаш папуците,
да пазаруваш, да тичаш на работа
/все пак от нея зависим е хлябът ти/,
да му създаваш уют, да го хвалиш,
да му повдигаш духа, да го сваляш,
да го ухажваш, да го обичкаш,
да си му вярна /отгоре на всичко/,
да му изваждаш чорапки от шкафа,
да го тешиш, да му топлиш чаршафа...
Вдигай чаршафчето – капитулация!
Сто пъти „Мамка ти!”, еманципация!!!

Зоя Василева

16 юни 2009

Началото


Всяко начало е едно предизвикателство. Животът ни е изпълнен с предизвикателства. Днес създавам своя личен блог. Това е началото...Какво ще последва? И аз самата не знам...засега. Ще подредя картинките от пъзела на мислите си, пък ще видим какво ще излезе.