Писмо до поискване

Не знам дали днес съществува тази услуга, но навремето можеше да се изпрати писмо „До поискване”. Писмото чакаше в съответната пощенска станция, докато получателят отиде там и го потърси. Днес все по-рядко откриваме писма в пощенските си кутии. Още по-рядко пишем писма. Истински писма.

Затова пък оставяме съобщения на гласовата поща. До поискване. Изслушваме ги, ако искаме. Пишем електронни писма. До поискване. Прочитаме ги, ако искаме. Сменяме адресни регистрации, градове и дори държави.Сменяме телефонните си номера, имаме по няколко електронни адреси, използваме потребителски имена, които с нищо не напомнят за нашата самоличност. А когато в трудни моменти ни се прииска да поговорим с някой стар приятел, не знаем къде да го открием...

Онзи ден в моята електронна поща открих едно кратичко писмо. То е чакало да бъде написано много години... Дълги години. Пуснато е един вид „до поискване”, защото „много време мина и не знам дали е актуален адреса”... А същинската част беше заключена в следните думи: „Аз съм добре-засега, имам много неща да ти разказвам...”

Писмо от приятелка. От по-зрелите ми години. Сприятели ни работата. Работехме чудесно в екип, прекарвахме по 8-9 часа на ден заедно. Приятелка, която не споделяше много за себе си, но ме изслушваше и ме разбираше прекрасно.

После аз заминах далече. Не забравях приятелите си, но постепенно разредих телефонните си разговори. Ежедневието ме завличаше с разрушителна сила. Имах своите трудни моменти. Кой ли ги няма? Поплаквах си по някой спомен, яростно се борех с разбърканите си чувства, после забравях... и се усмихвах щастливо.

Тогава не написах нито едно писмо. Дори ”до поискване”. А сега е толкова трудно да отговоря на простичкото „А ти как си?”. Толкова е трудно да събера в едно писмо годините, през които сме пропуснали да споделим...

Но ще наваксаме - благодарение на това, че все още съществуваше пощенският клон, в който някой стар приятел да остави за мен писмо „до поискване” . Все още съществуваше първата ми електронна поща, в която влизах все по-рядко. До сега.
Мила приятелко, имам много неща да ти разказвам...

Автомонтьорски неволи

Автомонтьорството, казват, е прецизна работа. Изисква и знания и умения, дори талант. Днес механици под път и над път, така че много е трудно с голяма прецизност да изберем личния си автомонтьор. А е важно.Той е нещо като личен лекар за нашата кола - от него до голяма степен зависи здравето и дълголетието й.

Моят личен механик е много добър професионалист. Разбира си от работата. Цяло удоволствие е да го гледаш как работи – точно, с вещина. Всички го уважават. Даже му викат „Майсторе...”

Преди години той ми избра колата. Точен избор. Втора ръка, ама добра -икономична, маневрена. „Сипваш нафта в резервоара и вода в чистачките и нямаш други проблеми” –каза ми той. Беше прав. Редовните профилактичните прегледи – смяна на филтри, масло, ремъци, я предпазваха от всякакви леки заболявания или тежки диагнози.

С годините обаче поостаряхме – и аз, и колата. Започнаха тук -там да се обаждат болежки.Оказа се на всичко отгоре, че и характерът й е „чепат” като моя. Веднъж пали, веднъж – не иска, веднъж тича пъргаво, друг път – едва се тътри. Та ми се наложи по-често да се обръщам към личния си механик.

Първият път не беше нищо страшно – просто спукана гума. Да, ама аз петдесет кила и резервната гума – и тя толкова/стори ми се/. Не мога да я извадя от багажника. Веднага се сетих за моя механик – той е много състрадателен. С очите си съм виждала как светкавично се отзовава на спешно обаждане, изминавайки десетки километри...само защото някой шофьор не се сеща, че му е свършил бензина... Та звъннах му аз, чуруликайки зов за помощ. А той: „Който кара, трябва и гумите да може да си сменя. Ако не можеш сама, викай неволята”. И безцеремонно ми затвори. Ядът ми даде сили – измъкнах пустата гума от багажника, в резултат на което белият ми панталон стана на черни райета. Сложих крика, развих болтовете с кръстачката, помагайки си с крак и ...споменавайки злобно името на монтьора. Многократно. Справих се сама.

С времето като напук колата започна да ми прави номера. То не беше бендикс за смяна, то не беше спукан маркуч на радиатора... А личният ми автомонтьор ставаше все по-неучтив. Като ме чуеше, изпадаше в нерна криза. Дори когато спирачките ми отказаха и се наложи да го разсъня рано сутринта, троснато ми каза: „ На две преки оттук си, да му се не види. Карай с повишено внимание, пък ще видим...”. Какво му става на този човек, бреййй! На други е помагал посред нощите, а на мен... Определено ми има зъб! Както и да е, придвижих се внимателно - само на втора скорост и с ръка на лоста на ръчната спирачка... И повтаряйки бясно неговото име...

Последният случай преля чашата. Проблемът беше сериозен според мен. Дълго време ме притесняваше един неприятен шум в ходовата част, едно тропане. „Шарнир ще да е”- казах му. На няколко пъти. А той : „Много ти разбира главата!”. С другите любезен, усмихнат, услужлив, а пък мен като ме види – сбърчва вежди и мърмори сърдито. Днес нямал време да се занимава с това, утре и вдругиден – също... Съгласи се най-накрая да погледне и моята кола. С пуфкане и нескрита досада. Аз пък го стрелнах с убийствен поглед, но това не го разстрои особено.

След няколко часа отидох да проверя как вървят нещата с моя шарнир и ...О, чудо! Наистина бил за смяна, но ... майсторът вместо това, се е заел да чопли тапицерията от вътрешната страна на тавана. Била се отлепила от едната страна. Със сетни усилия се въздържах да запазя тона на доброто възпитание. „Човеко – казах му – аз като карам, не гледам към тавана. Външния вид не прави колата по-сигурна. За мен е по-важно да е устойчива, да има спирачки...”. Той се усмихна накриво и продължи невъзмутимо да ровичка сивата материя. Правеше се, че не ме забелязва.

Побеснях. Пристъпих напред с десния си крак, пренесох в него тежеста, а левият свих в коляното и сложих ръце на кръста във формата на буквата „Ф”. Това е най-страховитата ми поза – моя запазена марка. Поех дълбоко въздух и изсъсках: „Твоето арогантно държание е недопустимо!... Ти ме набута с тази кола...И аз остарявам, и тя остарява ...Ама и тя мотор носи...Значи за другите търчиш, а мен ме пренебрегваш... Неволята да викам! ...Аз нямам никаква вина...”

Изпусках парата в продължение на пет минути и чак тогава забелязах как личният ми автомонтьор се е изправил лице в лице с моето и ми се усмихва. Весело ми се усмихва...И с една такава особена искрица в погледа. Познавам го аз този поглед , от години го познавам. Там е изписано върховното удоволствие от това, че ме е накарал да избухна...

Използвайки момента, в който си поемах въздух, тихичко, по-скоро на себе си, каза: „Ремонтите по твоята кола ми излизат през носа. Харча пари за части, трудът ми – гратис...Или си смени колата или монтьора!”. Зяпнах го с отворена уста, а той избухна в смях и имитирайки ме, с ръце на кръста, добави: „А, вина имаш... и още как! Женен съм за теб, не за колата ти!”

Дааа, моят личен механик е много добър професионалист. Всички му викат „Майсторе” , а аз викам ... неволята.

FIRA I FESTES GANDIA 2009

„Голям град...много хора...Кога ви е събора?” – нещо подобно се пее в една песен на Румънеца и Енчев. Може и да бъркам, но съм я чувала само веднъж. Вече втори ден тези думи ми се въртят в главата, защото започна ... „събора” на Гандия . Не е голям град, но има много хора. И много емигранти.

Испанците умеят да празнуват. Възхищавам се на способността им да разграничават проблемите от празниците си. Кризата ги мъчи, но щом е празник - празнуват. Еуфорията обзема всичко и всички. Патронните празници, които по нашенски наричаме събори, са местни празници – на населеното място.

Между 1 и 3 октомрви всяка година в Гандия започва „ферията”- FIRA I FESTES. Празникът е местен, но се превръща в голямо културно-развлекателно събитие. Възрастта и интересите нямат никакво значение – за всекиго има по нещичко.

Празникът започва най- напред в училищните дворове - с пристигането на El Tio de la Porra – Човекът с палката, който подгонва децата да излязат на улицата, защото празникът започва. Аз го описвам така – мъж с висока шапка, червен нос и големи очила. Около него цял отбор барабанчици. Децата от началното училище ми казват, че е пияница, които гони непослушните деца. Интернет казва, че ... има промяна в легендата за Ел тио де ла Порра.

Години наред се е смятало, че той е французин, участвал „ Наполеоновите войни”. Но историкът J.J. Coll оборва тази легенда, твърдейки че това е франкистка измислица. Според него истината е друга. През 1871 година Главния Барабанчик на националната милиция на областта е пренасял информация между управляващите и институциите на обградената тогава с крепостни стени Гандия. Той се е грижел и за лъковете и стрелите, затварял и отварял портите на града и организирал нощната стража. Сред новините, които е известявал, е била и тази за започването на празника. Отивайки в Университета за да съобщи началото на празника, група студенти организирали театрална сценка, критикуваща общинското управление. Това казва историята за Ел Тио де ла Порра, който от 1934 година обикаля училищата, за да извести започването на празника... С гонитба, много веселие, много щум и много барабанчици. А това е само началото...

Любимото място на децата по време на ферията е увеселителния парк – люлки, въртележки, блъскащи се колички. Радост за тях и главоболие за родителите, които предпочитат да посетят някой от многобройноте концерти или театрални представление. А музиката и театърът са навсякъде – в градината на Културния дом, по импровизираните сцени по централните улици и площади. В двора на двореца на Борджиите – Паласио Дукал, се огранизират театрални

възстановки и изложби. Многобройни са щандовете с еко-продукти и произведения на приложното изкуство. Има десетки щандове, които запознават с културата и изкуството на различните емигрантски общности.

Моето любимо място е уличката пред Паласио Дукал, където се намират десетина импровизирани занаятчийски работилници. Там всеки – и дете, и възрастен, може да види как си кове желязото, как се изсича монета, как се изработва китара или цигулка, как се издухва стъкло... Може да види антична печатница или предачница. И може да задава всякакви въпроси, на които ще получи компетентен отговор и подробно обяснение от „майстора”.Там мога да прекарам часове.

И ... на събор като на събор! Идват гости от близо и далеч. На FIRA I FESTES GANDIA всяка година за всекиго има по нещо интересно , разтоварващо и любопитно. Всеки може да се повесели, наслади и да научи нещо ново.

Земетресение ... или моите детски страхове

Не бяха достатъчни изсипващите се повече от седмица поройни дъждове и най-вече мощните светкавици –гръмотевици, ами и земетресение ми липсваше...

29/09/2009 г. Десетина минути преди 23 часа. Седя си спокойничко пред телевизора, наслаждавайки се на позакъснялата вечеря и изведнъж... пода се разтресе. Веднъж... Докато се чудя възможно ли е котката да ме бутне толкова силно...Втори трус. Още по-силничък. Голямата ми дъщеря вече се беше появила на врата на хола и без следа от притеснение каза: „Мамо, да застанем под касата...” А аз – паника...Дали да хукна навън , дали ще има трети трус, дали няма всеки момент нещо да се срути... От малката ми дъщеря и съпруга ми нямаше и следа. Хем уплашена, хем ядосана от липсата на всякаква реакция от тяхна страна, започнах да ги викам по име. Малката ми дъщеря дотърча, леко разтревожена и недоумяващо попита: „Какво бе, мамооо?”, а съпругът ми бавничко пристъпваше по коридора : „Защо си се развикала?” и някакси разсеяно, сякаш за да смени темата, добави „Земетресение беше, нали?! Силничко ни разтресе”.

Противно на всички правила в такава ситуация, излязохме на балкона. Може би от солидарност към съседите отсреща... И те се бяха наредили по балконите, никой не си правеше труда да излезе на улицата.

Божичко, какво спокойствие! А мен сякаш са ме заляли с вряла вода - кръвта ми се е качила в главата, ушите ми бучат, ръцете ми треперят. Най-големият ми детски страх се беше завърнал – страхът от земетресение. И като вещ експерт поставих степентта – между 3-та и 4-та по Рихтер. Ако не отговаря на силата на труса, то поне отговаря на силата на моята уплаха.

Съпругът ми се отправи към спалнята, като пътьом ревизира съдържанието на хладилника, а децата се тупнаха на дивана пред телевизора, но очите им ме следяха зорко и насмешливо. Започнаха да си припомнат наученото в часовете по география, за различните типове карти , които били чертали и категорично се убеждаваха една друга, че не се намираме в сеизмична зона. Като са толкова смели, защо не се прибират по стаите си, ами седят вече цял час на дивана , плътно една до друга без да се скарат?! Мен ли успокояват или себе се?!

Като малка бях много палаво дете. Единственият момент, в който притихвах, беше когато навън вилнееше гръмотевична буря. Свивах се на леглото, завивах се през глава и запушвах ушите си с длани. Тогава до мен присядаше дядо ми и започваше да ме успокоява с полутехнически приказки – как се образуват бурите, защо първо виждаме светкавиците, после чуваме гръмотевицата. И как нашата къща е най-сигурното място, защото има еейй-такъв гръмоотвод. Той лично е проверил, че всичко е наред. Аз му се доверявах, като лека-полека смъквах завивката.... но само до нивото на носа си.

За едно нещо дядо обаче не можа да ме убеди. Бях 7-8 годишна, когато преживях първото силно земетресение в живота си. Пак бях в неговата къща. Спомням си, че ме разбудиха, завиха ме набързо в одеялото и тичешком ме изведоха навън. Спомням си и страха, който изпитах, викайки през сълзи баба ми... Тя беше влязла отново в къщи, за да ми вземе връхна дреха, да не настина, въпреки че всички съседи подвикваха, на висок глас „ Нов трус, нов трус”. Спомням си и облекчението, когато тя ме загърна с якенцето...Само миг преди това се страхувах, че ще я загубя.

Може би детското ми съзнание тогаво е преувеличило реалната опасност, но...”шубето си е голям страх”. А пък дядо, за ме успокои, започна да ми разказва как е построена къщата, колко е здрава и сигурна, закрепена е с еейййй-такива грамадни пирони... Хлипайки, го погледнах недоверчиво. Ех, дядо... в страха и притеснението си допусна голяма грешка. Как така тухли ще се коват с пирони! Аз знаех , че не е вярно - лепят се с цимент, виждала съм строежи. А пък и вече бях пробвала да забия един голям пирон с неговият чук, прибран на /уж/ сигурно място и ... тухлата се розтроши на парчета...

Така или иначе страхът ми ...не си отиде. Кой каквото ще да казва, ама си е страшничко. И гръмотевиците, и земетресението.

Самотникът от втория етаж

Той стои подпрян на парапета и съзерцава тихата улица. Прибира се в слабо осветената стая и силуетът му примигва заедно с картината на включения телевизор. След малко пак излиза на балкона, преплита пръсти и отново се подпира на металния парапет. Безцелно поглежда наляво, после надясно, после напред и надолу. Лицето му не изразява нищо – нито оттегчение, нито заинтересованост, нито присъствие, нито скука...

Почти полунощ е. Градът е притихнал, но все още не спи. В среднощната тишина тук-там оттеква звънлив смях, скърцащ звук от затваряне на входна врата или спускаща се щора. Обичам тази част от денонощието. Тътенът от шумния ден е отминал и аз оставам насаме с мислите си. Това е моментът, в които изплуват образи и случки от изминалия ден. Това е времето, в което любимите ми същества притварят натежали за сън клепачи , а аз съзерцавам пулсиращия курсор върху бялата страница на екрана пред мен и се опитвам да подредя думите в изречения . Или да превърна хаоса от мисли в някакъв що-годе разбираем текст.

А той стои подпрян на парапета... Забелязах го преди повече от година. Имах чувството, че някой наднича над рамото ми. Обърнах се рязко и го видях. На балкона на втория етаж на сградата отсреща. Засмях се сама на себе си. Достатъчно далече е, не може да се взира в писанията ми. Сигурно е излязъл да пуши, помислих си. Но не пушеше. Нямаше вид на мечтател, нито на човек, сънуващ кошмари. Лицето му не беше тревожно, но не бе и мило. Безизразно лице.

И така – дни, седмици, месеци... Свикнах да го виждам подпрян на парапета. Там, на балкона на втория етаж на сградата отсреща. Дори през деня. Влиза, излиза. Полива цветята . Пак влиза и излиза. Намества с показалец очилата си, подпира се на парапета и гледа безучастно потока от коли и хора. Сякаш е сложил някаква непробиваема маска на лицето си, която прикрива мислите и емоциите му.

Видях го и на улицата. Отдалече ми се струваше по-възрастен , но отблизо...Може би е мой връстник. Разпалено разговаряше със своя съседка. Негодуваше за нещо. За пръв път видях някакво изражение на лицето му - раздразнение.

Понякога отсъства за кратко. Сигурно по работа. Винаги спуска плътно щорите на прозорците. За да предпази дома си от слънцето или дъжда?... Или да предпази себе си от света навън?... После отново го виждам подпрян на парапета... Нито намръщен, нито усмихнат. И винаги сам. Нито веднъж до него не застана жена, приятел, колега или просто...някой.

Забелязах и друго. Понякога излиза на балкона с найлоново пликче в ръка. И изневиделица се появяват три-четири гълъба. Самотникът бръква в плика и щедро наръсва трохи хляб. Тогава на лицето му се появява полуусмивка. Протяга ръка , гали птиците, а устните му се раздвижват. Говори им. С мило изражение.
Онзи ден пак отсъстваше. Нямаше го мъжът, подпрян на парапета на балкона на втория етаж на сградата отсреща. Но... там бяха кацанали два гълъба. Пристъпваха от крак на крак и, гукайки, се клатушкаха и въртяха нервно в кръг. Очакваха Самотника...

...Тази вечер той отново стои подпрян на балконския парапет, съзерцавайки безизразно притихналия град ... А защо ли реших , че е самотник?! Може би греша ...В крайна сметка всеки от нас има правото да избира начина си на живот. Той просто е избрал да бъде сам. Което не го прави самотен.