Автомонтьорски неволи

Автомонтьорството, казват, е прецизна работа. Изисква и знания и умения, дори талант. Днес механици под път и над път, така че много е трудно с голяма прецизност да изберем личния си автомонтьор. А е важно.Той е нещо като личен лекар за нашата кола - от него до голяма степен зависи здравето и дълголетието й.

Моят личен механик е много добър професионалист. Разбира си от работата. Цяло удоволствие е да го гледаш как работи – точно, с вещина. Всички го уважават. Даже му викат „Майсторе...”

Преди години той ми избра колата. Точен избор. Втора ръка, ама добра -икономична, маневрена. „Сипваш нафта в резервоара и вода в чистачките и нямаш други проблеми” –каза ми той. Беше прав. Редовните профилактичните прегледи – смяна на филтри, масло, ремъци, я предпазваха от всякакви леки заболявания или тежки диагнози.

С годините обаче поостаряхме – и аз, и колата. Започнаха тук -там да се обаждат болежки.Оказа се на всичко отгоре, че и характерът й е „чепат” като моя. Веднъж пали, веднъж – не иска, веднъж тича пъргаво, друг път – едва се тътри. Та ми се наложи по-често да се обръщам към личния си механик.

Първият път не беше нищо страшно – просто спукана гума. Да, ама аз петдесет кила и резервната гума – и тя толкова/стори ми се/. Не мога да я извадя от багажника. Веднага се сетих за моя механик – той е много състрадателен. С очите си съм виждала как светкавично се отзовава на спешно обаждане, изминавайки десетки километри...само защото някой шофьор не се сеща, че му е свършил бензина... Та звъннах му аз, чуруликайки зов за помощ. А той: „Който кара, трябва и гумите да може да си сменя. Ако не можеш сама, викай неволята”. И безцеремонно ми затвори. Ядът ми даде сили – измъкнах пустата гума от багажника, в резултат на което белият ми панталон стана на черни райета. Сложих крика, развих болтовете с кръстачката, помагайки си с крак и ...споменавайки злобно името на монтьора. Многократно. Справих се сама.

С времето като напук колата започна да ми прави номера. То не беше бендикс за смяна, то не беше спукан маркуч на радиатора... А личният ми автомонтьор ставаше все по-неучтив. Като ме чуеше, изпадаше в нерна криза. Дори когато спирачките ми отказаха и се наложи да го разсъня рано сутринта, троснато ми каза: „ На две преки оттук си, да му се не види. Карай с повишено внимание, пък ще видим...”. Какво му става на този човек, бреййй! На други е помагал посред нощите, а на мен... Определено ми има зъб! Както и да е, придвижих се внимателно - само на втора скорост и с ръка на лоста на ръчната спирачка... И повтаряйки бясно неговото име...

Последният случай преля чашата. Проблемът беше сериозен според мен. Дълго време ме притесняваше един неприятен шум в ходовата част, едно тропане. „Шарнир ще да е”- казах му. На няколко пъти. А той : „Много ти разбира главата!”. С другите любезен, усмихнат, услужлив, а пък мен като ме види – сбърчва вежди и мърмори сърдито. Днес нямал време да се занимава с това, утре и вдругиден – също... Съгласи се най-накрая да погледне и моята кола. С пуфкане и нескрита досада. Аз пък го стрелнах с убийствен поглед, но това не го разстрои особено.

След няколко часа отидох да проверя как вървят нещата с моя шарнир и ...О, чудо! Наистина бил за смяна, но ... майсторът вместо това, се е заел да чопли тапицерията от вътрешната страна на тавана. Била се отлепила от едната страна. Със сетни усилия се въздържах да запазя тона на доброто възпитание. „Човеко – казах му – аз като карам, не гледам към тавана. Външния вид не прави колата по-сигурна. За мен е по-важно да е устойчива, да има спирачки...”. Той се усмихна накриво и продължи невъзмутимо да ровичка сивата материя. Правеше се, че не ме забелязва.

Побеснях. Пристъпих напред с десния си крак, пренесох в него тежеста, а левият свих в коляното и сложих ръце на кръста във формата на буквата „Ф”. Това е най-страховитата ми поза – моя запазена марка. Поех дълбоко въздух и изсъсках: „Твоето арогантно държание е недопустимо!... Ти ме набута с тази кола...И аз остарявам, и тя остарява ...Ама и тя мотор носи...Значи за другите търчиш, а мен ме пренебрегваш... Неволята да викам! ...Аз нямам никаква вина...”

Изпусках парата в продължение на пет минути и чак тогава забелязах как личният ми автомонтьор се е изправил лице в лице с моето и ми се усмихва. Весело ми се усмихва...И с една такава особена искрица в погледа. Познавам го аз този поглед , от години го познавам. Там е изписано върховното удоволствие от това, че ме е накарал да избухна...

Използвайки момента, в който си поемах въздух, тихичко, по-скоро на себе си, каза: „Ремонтите по твоята кола ми излизат през носа. Харча пари за части, трудът ми – гратис...Или си смени колата или монтьора!”. Зяпнах го с отворена уста, а той избухна в смях и имитирайки ме, с ръце на кръста, добави: „А, вина имаш... и още как! Женен съм за теб, не за колата ти!”

Дааа, моят личен механик е много добър професионалист. Всички му викат „Майсторе” , а аз викам ... неволята.