29 октомври 2009

Рожден ден

Помня рождените дати на приятелите и близките си. Но пропускам дните. Сещам се рано, а по-късно забравям и ... денят отминава.

Този път се сетих навреме. Днес е рождения ден на „най-старата” ми приятелка. Тази дата си я спомням от първи клас. Спомням си и едно русо малко момиче с трапчинки на бузите. Амбициозно, с тежък характер и трудна усмивка. Това момиче вече е зряла жена. Със същата трудна усмивка и трапчинки на бузите. Днес навършва една прекрасна възраст, която преди години ни се струваше далечна-далечна. Амбициите и характера й са леко омекотени – и това идва от възрастта. /Усмивка!/

Ех, приятелко, годините летят! Леле, цели 40! Ама хич не ни личат, да знаеш. Разстоянието между нас е в хиляди километри, но имам една идея - да зарежем за момент досадното ежедневие и да се срещнем мислено. Чакам те в „Голямата сладкарница”. Поръчала съм паста „Вихрен” и чаша боза. После ще се разходим „в алеята”, ще поседнем на пейката и ще си говорим, говорим...
Честит рожден ден!

video

21 октомври 2009

10 правила за отглеждане на престъпник

Току-що се прибирам от родителска среща. Учебната година започна преди месец, така че проблеми – все още никакви. Освен нормалните за едно държавно училище с 1500 ученика на възраст между 12 и 18 години. И тази година ни бяха припомнени правилата за „съжителство” в учебното заведение – задължения, права, отговорности. Новост тази година е уеб-страницата на училището, където родителите всеки ден могат да се информират дали тяхното дете е присъствало и дали има някакви забележки по поведението му. Досега това се правеше ежемесечно, с обикновено писмо, което доста често се губеше /по разбираеми причини – взависимост от това кой пръв ще отвори пощенската кутия/.

Особено внимание беше обърнато на родителите, чиито 15-16 годишни деца тази година завършват задължителното ниво на обучение /в Испания/ и трябва да изберат своя път - спират дотук или искат да продължат. Имаме една учебна година, в която съвместно родители, учители и психолози да ориентираме децата си в обстановката. Изборът е техен.

Както всяка година, вече четвърта подред за мен, ни се предоставят цял куп фотокопия -на учебната програма, имената и приемните часове на учителите, основните норми на училището и един и същ списък на основни съвети към родителите – да създаваме природосъобразни навици у децата си, да ги приучваме на отговорност и поделяне на домашните задължения, да разговаряме с тях, да ги възпитаваме в респект към всички и да не забравяме, че нашите деца също са личности. Различното тази година беше, че на гърба на този лист имаше още 10 съвети към родителите :

10 правила за отглеждане на престъпник

1. Започнете от ранно детство да давате на своето дете всичко, което пожелае. Така ще расте убедено, че целият свят му принадлежи.
2. Не се притеснявайте за възпитанието в етични и морални ценности. Изчакайте го да порасне – тогава ще може да се самовъзпитава.
3. Когато говори мръсни думи, смейте се. Така ще го насърчите към още по-забавни и остроумни действия.
4. Не го хокайте и никога не му казвайте, че е направил нещо лошо. Така може да му създадете комплекс за вина.
5. Прибирайте вие всичко, което то е разхвърляло – книги, чехли,дрехи, играчки.Така ще свикне да прехвърля отговорността на другите.
6. Оставяйте го да чете всичко, на което попадне. Грижете се за това неговите прибори и съдове да са стерилно чисти, но не и за това, че главата му се пълни с боклук.
7. Вдигайте по-често семейни скандали пред детето си .Това ще е добър пример по-късно, когато създаде своя фамилия.
8. Давайте му толкова пари, колкото поиска. Не го карайте да си мисли, че за да разполага с тях, е необходимо да се труди.
9. Удовлетворявайте всички негови желания, апетити, удобства и удоволствия. Лишенията и строгостта могат да отнемат надеждите му и да го провалят.
10. Бъдете винаги на неговата страна при всеки конфликт с учителите и съседите. Знайте, че всички те са предубедени спрямо вашето дете и искат да го опропастят
.

Шега или не, положението е сериозно. Родители, този избор е ваш!

20 октомври 2009

Дъждовно настроение


video


Стихове Петя Дубарова, "С дъжда", 1978 г.

"Лунната соната" на Бетховен, изп. Ричард Клайдерман

15 октомври 2009

Незначителен урок по “Опазване на околната среда”

Какво ще кажете за един урок по „Опазване на околната среда”. Уффф, че това е за децата в детската градина! Ако пък урокът е и задължителен, досадата е още по-голяма. Та ние сме възрастни, знаем всичко, чували сме, чели сме ... за замърсяването на въздуха и водата, за озоновата дупка, за киселинните дъждове, за глобалното затопляне...

Знаем всичко и въпреки това толкова ни е удобно в този модерен свят. Гледаме десетки документални филми, научно обосновани или пълни с фантасмагории. Знаем също, че преработването на вторични суровини или създаването на възобновяема енергия се превръща в една индустрия, при която зад привидната загриженост за човечеството се крият политически и икономически интереси. Цъкаме с език, тюхкаме си и вдигаме безпомощно рамене. Може би не всичко зависи от нас..... Но не е и задължително да сме запалени еколози, за да допринесем поне мъничко за облекчаване агонията на Нашата Планета.

Нека погледнем в домашното ни кошче за боклук. Хартия, картотени кутии, алуминиеви кутийки от бира и безалкохолно, стъклено шише, пластмасова торбичка за пазаруване, опаковка от мляко, консервена кутия... Това са остатъците от нашето цивилизовано присъствие на Земята. И част от индивидуалният ни принос за нейното замърсяване.

А знаем , че за производството на 1 тон хартия са необходими 12-16 средно-големи дървета, около 50000 литра вода у над 300 кг петрол. И че с енергията, необходима за производството на 1 алуминиева кутия за напитки, един телевизор може да функционира около 2 часа. Знаем, че 65% от битовите отпадъци подлежат на рециклиране.

Ще си призная, че аз лично изхвърлям боклука разделно едва от година- година и половина. Преди това цветните контейнери ми се струваха далече – на цели две преки. Неоснователно оправдание, но ...удобството , за което вече споменах... Костваше ми около месец да създадам някаква „организация” вкъщи. После всичко се превърна в механичен навик – пластмаса, стъкло, хартия. Дори не се налагаше да запомняме цветовете на контейнерите – има си табели и картинки. Но наскоро попаднах на една таблица, която ни напомня какво и къде да изхвърляме.Мисля, че ще е полезна и за знаещите, и за незнаещите.
В зеленият контейнер
можем да изхвърхляме : стъклени бутилки –всякакъв цвят, стъклени съдове, буркани, стъклени флакони от парфюмерия и козметика

Не трябва да изхвърляме: автомобилни стъкла, ел.крушки, огледала,
стъкла от прозорци, тръби от флуорисцентни лампи.

В синият контейнер
ДА- вестници и списания, рекламни брошури, картонени кутии , книжни пликове
НЕ- кутии от мляко и сокове, памперси, мазна хартия, восъчна,метализирана или пластифицирана хартия, както и хартия от факс.
В жълтият контейнер
ДА– Метални опаковки: алуминиеви кутии от напитки, консервени кутии, аерозоли от дезодоранти, лакове и др., алуминиеви чинийки и кутийки от храна за въщи
Пластмасови опаковки – бутилки от вода, оцет, олио,сокове,
Кофички от кисело мляко, пласмасови кутийки от маргарин, сирене,
опаковки от мляко , сокове, сметана...
Пластмасови съдове и прибори за еднократна употреба
Пластмасови опаковки от шампоан, крем, паста за зъби, душ-гел, течен сапун
Пластмасови опаковки от почистващи продукти – течен препарат за пране,омекотител, белина. Опаковки тип блистер.
Найлонови пликове, алуминиево или найлоново фолио, опаковки от плодове и зеленчуци, тавички от стереопор.
НЕ – електроуреди,играчки, биберони, гумени ръкавици, батерии.

В Испания по закон дистрибуторите на батерии трябва да осигурят и събирането на използваните, което ще рече, че във всеки магазин, от който можете да си купите батерии, би трябвало да има и контейнер за изхвърляне на вече ненужните такива. Съществуват анализи, които доказват, че 35% от замърсяването с меркурий се дължи на батериите, изхвърлени в домашните отпадъци. Само една”кръгла” батерия за часовник може да зарази 6,5 милиона литра вода.

Лекарствата с изтекъл срок също се изхвърлят в специален контейнер във всяка аптека. В специален завод се класифицират, избират и разделят материалите, които могат да бъдат рециклирани. След това се изпращат в различни оторизирани фирми, където се използват като суровина за производството на нови продукти. Целият този процес е с участието и под надзора на фармацевти.

Аз не съм човекът, който ще разреши проблема с глобалното затопляне или замърсените въздух и вода. Не съм заклет еколог, не мога дълго и компетентно да разисквам природните аномалии, но съм убедена , че ние, хората, имаме вина...Ако я разделим на 6,8 млрда , всеки от нас носи една микроскопична част от нея. Аз поемам своята.

12 октомври 2009

Правилата

Какъв ли би бил животът ни без правила? Може би щяхме да сме ято волни птици, преплитащи се в крилете си. Или щяхме да сме глутница от самоизящащи се вълци. Или блеещо стадо овце, захождащо насам-натам без посока. Не, не бихме могли да бъдем нито ято, нито глутница, нито стадо. И при тях има правила. При хората просто ще цари хаос.

Най-обикновеният и болезнен пример за това е движението по пътищата.Тази динамична житейска игра, в която участваме всеки ден, има строги правила и ако не ги спазваме, става опасна. Независимо дали сме зад волана или сме пешеходци.
„Всяка година при автомобилни катастрофи загиват 330 000 млади хора по целия свят.Това означава, че на всеки час умират 34 младежи и други 408 са ранени. От пострадалите около 38% са с мозъчно-черепни травми.Като цяло, в индустриализираните страни всяка втора смърт на млади хора между 15 и 30 години, е резултат на пътно-транспортно произшествие.”

Това е началната страница на една образователна брошура, която дъщеря ми беше захвърлила на холната масичка. Насочена е към младите,но си заслужава да я разлистим. Изписани са десетки факти, обяснения, интересни подробности – против шофирането след употреба на алкохол, наркотици и други упойващи средства. За използването на предпазни колани – дори и на задната седалка, за въздушните възглавници или поддържащите главата възглавници на седалките.За използването на каски - сериозен проблем в страни като Испания, където „книжката за моторче” се изкарва на 14 години.

На втората страница изложението започва с въпроса„За какво говорим?”. За съжаление,този въпрос, пренебрежително махайки с ръка , си задават и много от нас - прескочили посочената възрастова граница. За какво говорим ли?! За правила и закони... Ха, неща, които всички знаем! Не,не става въпрос само за правила. Говорим за възпитание и отговорност.

На пътя не съм и никога не съм била агресивен шофьор. И не без самочувствие мога да твърдя, че съм добър шофьор /мъже, хилете се колкото искате!/ - с двадесетгодишен, почти ежедневен опит зад волана. За тези години имам само една драскотина на дясна задна врата и една глоба за превишена скорост. Била съм свидетел на катастрофи, нелепи дребни инциденти и много лудост по пътищата.

От дете съм възпитавана да спазвам определени правила и норми. Не само при шофирането, но и при общуването ми с хората около мен. И никой не може да ме убеди, че „правилата са създадени за да се нарушават”. Спазвам правилата по убеждение. Започнах да се запознавам с тях още от 10-годишна, когато баща ми, под формата на игра ме изпитваше за знаците по пътя и ми обясняваше правилата за движение. А в основата им аз виждах респект и коректност към всички участници. Продължих същата игра и с моите деца. Тук идва ред на гръмкият израз „родителски пример”.

Алкохолът. За мен не е проблем, защото почти не употребявам. Не съм си позволявала да сядам зад волана дори и след една глътка уиски. И не сядам в кола, чийто шофьор е употребил алкохол. Ако децата ви виждат как спокойно сядате зад волана след 2 бири или едно уиски и си казвате „Какво толкова!”, бъдете сигурни, че и те утре ще направят същото. Винаги сме се споразумяли със съпруга ми – който шофира - нито капка алкохол. Днес децата се организират по същия начин – предварително се уговарят с приятелите и за „шофьорът на вечерта” – нито капка алкохол. Купонът или дискотеката дори са по-забавни, когато си трезвен.
Предпазният колан. Не можете да ме убедите, че ви пречи, докато шофирате-недомислено оправдание. Той е един от основните компоненти на пасивната безопасност.Предпазва ни от „изхвърляне” от колата, от удар в челното стъкло, волана или арматурното табло, както при челен удар, така и при удар отзад или преобръщане. Съществува вече 40 години и нито една друга система за безопасност не е успяла да надвиши неговата ефективност / дори въздушните възлавници/. Няма да ви убеждавам повече. Преди две години спрях да убеждавам и дъщеря си, която все се мръщеше, че трябва да си „сложи колана” дори и в града. След като заби нос в жабката при едно мое рязко спиране,/ а карах бавно, търсейки място за паркиране/вече не с е налага да проверявам дали си е сложила предпазния колан. Прави го сама, без подсещане.
Високата скорост. И несъобразената – също. Отпускам се и настъпвам педала на газта...само на магистралата. Приятно е, адреналинът се покачва, чувствам се волна като вятъра...Поглеждам стрелката на скоростомера - 150 км/час, а покрай мен продължават да прелитат маркови „самолети”... При тази скорост няма да ни спасят нито предпазни колани, нито въздушни възглавници, нито най-съвременните спирачни системи и компютърни технологии... И се питам необходимо ли е да се произвеждат автомобили за масова употреба, които развиват скорости далеч над допустимите ?! ...Отмествам крака си от педала и влизам в дясната лента. Спазвам ограничението и това не ме прави лош шофьор.
Шофирането в населено място е най-яркото отражение на „уменията” ни зад волана. Голям майсторлък е да завъртиш гуми и да прелетиш от светофар на светофар , за да спреш с цвилене на спирачки. А яростното натискане на клаксона и бесният слалом по градските улици или насред селския мегдан ни прави „голем шофьор”. Не спираме на пешеходни пътеки, размахваме пръсти и юмруци... Пред очите на нашите деца. А щом самите ние не успяваме да дадем пример на децата си за спазването на елементарни правила, как да изискваме от тях да са отговорни. Не само на пътя... И после четем черни статистики...
Та за какво говорехме? За правила и закони... Или пак стигнахме до възпитанието...

09 октомври 2009

Писмо до поискване


Не знам дали днес съществува тази услуга, но навремето можеше да се изпрати писмо „До поискване”. Писмото чакаше в съответната пощенска станция, докато получателят отиде там и го потърси. Днес все по-рядко откриваме писма в пощенските си кутии. Още по-рядко пишем писма. Истински писма.

Затова пък оставяме съобщения на гласовата поща. До поискване. Изслушваме ги, ако искаме. Пишем електронни писма. До поискване. Прочитаме ги, ако искаме. Сменяме адресни регистрации, градове и дори държави.Сменяме телефонните си номера, имаме по няколко електронни адреси, използваме потребителски имена, които с нищо не напомнят за нашата самоличност. А когато в трудни моменти ни се прииска да поговорим с някой стар приятел, не знаем къде да го открием...

Онзи ден в моята електронна поща открих едно кратичко писмо. То е чакало да бъде написано много години... Дълги години. Пуснато е един вид „до поискване”, защото „много време мина и не знам дали е актуален адреса”... А същинската част беше заключена в следните думи: „Аз съм добре-засега, имам много неща да ти разказвам...”

Писмо от приятелка. От по-зрелите ми години. Сприятели ни работата. Работехме чудесно в екип, прекарвахме по 8-9 часа на ден заедно. Приятелка, която не споделяше много за себе си, но ме изслушваше и ме разбираше прекрасно.

После аз заминах далече. Не забравях приятелите си, но постепенно разредих телефонните си разговори. Ежедневието ме завличаше с разрушителна сила. Имах своите трудни моменти. Кой ли ги няма? Поплаквах си по някой спомен, яростно се борех с разбърканите си чувства, после забравях... и се усмихвах щастливо.

Тогава не написах нито едно писмо. Дори ”до поискване”. А сега е толкова трудно да отговоря на простичкото „А ти как си?”. Толкова е трудно да събера в едно писмо годините, през които сме пропуснали да споделим...

Но ще наваксаме - благодарение на това, че все още съществуваше пощенският клон, в който някой стар приятел да остави за мен писмо „до поискване” . Все още съществуваше първата ми електронна поща, в която влизах все по-рядко. До сега.
Мила приятелко, имам много неща да ти разказвам...

06 октомври 2009

Автомонтьорски неволи

Автомонтьорството, казват, е прецизна работа. Изисква и знания и умения, дори талант. Днес механици под път и над път, така че много е трудно с голяма прецизност да изберем личния си автомонтьор. А е важно.Той е нещо като личен лекар за нашата кола - от него до голяма степен зависи здравето и дълголетието й.

Моят личен механик е много добър професионалист. Разбира си от работата. Цяло удоволствие е да го гледаш как работи – точно, с вещина. Всички го уважават. Даже му викат „Майсторе...”

Преди години той ми избра колата. Точен избор. Втора ръка, ама добра -икономична, маневрена. „Сипваш нафта в резервоара и вода в чистачките и нямаш други проблеми” –каза ми той. Беше прав. Редовните профилактичните прегледи – смяна на филтри, масло, ремъци, я предпазваха от всякакви леки заболявания или тежки диагнози.

С годините обаче поостаряхме – и аз, и колата. Започнаха тук -там да се обаждат болежки.Оказа се на всичко отгоре, че и характерът й е „чепат” като моя. Веднъж пали, веднъж – не иска, веднъж тича пъргаво, друг път – едва се тътри. Та ми се наложи по-често да се обръщам към личния си механик.

Първият път не беше нищо страшно – просто спукана гума. Да, ама аз петдесет кила и резервната гума – и тя толкова/стори ми се/. Не мога да я извадя от багажника. Веднага се сетих за моя механик – той е много състрадателен. С очите си съм виждала как светкавично се отзовава на спешно обаждане, изминавайки десетки километри...само защото някой шофьор не се сеща, че му е свършил бензина... Та звъннах му аз, чуруликайки зов за помощ. А той: „Който кара, трябва и гумите да може да си сменя. Ако не можеш сама, викай неволята”. И безцеремонно ми затвори. Ядът ми даде сили – измъкнах пустата гума от багажника, в резултат на което белият ми панталон стана на черни райета. Сложих крика, развих болтовете с кръстачката, помагайки си с крак и ...споменавайки злобно името на монтьора. Многократно. Справих се сама.

С времето като напук колата започна да ми прави номера. То не беше бендикс за смяна, то не беше спукан маркуч на радиатора... А личният ми автомонтьор ставаше все по-неучтив. Като ме чуеше, изпадаше в нерна криза. Дори когато спирачките ми отказаха и се наложи да го разсъня рано сутринта, троснато ми каза: „ На две преки оттук си, да му се не види. Карай с повишено внимание, пък ще видим...”. Какво му става на този човек, бреййй! На други е помагал посред нощите, а на мен... Определено ми има зъб! Както и да е, придвижих се внимателно - само на втора скорост и с ръка на лоста на ръчната спирачка... И повтаряйки бясно неговото име...

Последният случай преля чашата. Проблемът беше сериозен според мен. Дълго време ме притесняваше един неприятен шум в ходовата част, едно тропане. „Шарнир ще да е”- казах му. На няколко пъти. А той : „Много ти разбира главата!”. С другите любезен, усмихнат, услужлив, а пък мен като ме види – сбърчва вежди и мърмори сърдито. Днес нямал време да се занимава с това, утре и вдругиден – също... Съгласи се най-накрая да погледне и моята кола. С пуфкане и нескрита досада. Аз пък го стрелнах с убийствен поглед, но това не го разстрои особено.

След няколко часа отидох да проверя как вървят нещата с моя шарнир и ...О, чудо! Наистина бил за смяна, но ... майсторът вместо това, се е заел да чопли тапицерията от вътрешната страна на тавана. Била се отлепила от едната страна. Със сетни усилия се въздържах да запазя тона на доброто възпитание. „Човеко – казах му – аз като карам, не гледам към тавана. Външния вид не прави колата по-сигурна. За мен е по-важно да е устойчива, да има спирачки...”. Той се усмихна накриво и продължи невъзмутимо да ровичка сивата материя. Правеше се, че не ме забелязва.

Побеснях. Пристъпих напред с десния си крак, пренесох в него тежеста, а левият свих в коляното и сложих ръце на кръста във формата на буквата „Ф”. Това е най-страховитата ми поза – моя запазена марка. Поех дълбоко въздух и изсъсках: „Твоето арогантно държание е недопустимо!... Ти ме набута с тази кола...И аз остарявам, и тя остарява ...Ама и тя мотор носи...Значи за другите търчиш, а мен ме пренебрегваш... Неволята да викам! ...Аз нямам никаква вина...”

Изпусках парата в продължение на пет минути и чак тогава забелязах как личният ми автомонтьор се е изправил лице в лице с моето и ми се усмихва. Весело ми се усмихва...И с една такава особена искрица в погледа. Познавам го аз този поглед , от години го познавам. Там е изписано върховното удоволствие от това, че ме е накарал да избухна...

Използвайки момента, в който си поемах въздух, тихичко, по-скоро на себе си, каза: „Ремонтите по твоята кола ми излизат през носа. Харча пари за части, трудът ми – гратис...Или си смени колата или монтьора!”. Зяпнах го с отворена уста, а той избухна в смях и имитирайки ме, с ръце на кръста, добави: „А, вина имаш... и още как! Женен съм за теб, не за колата ти!”

Дааа, моят личен механик е много добър професионалист. Всички му викат „Майсторе” , а аз викам ... неволята.

02 октомври 2009

FIRA I FESTES GANDIA 2009

„Голям град...много хора...Кога ви е събора?” – нещо подобно се пее в една песен на Румънеца и Енчев. Може и да бъркам, но съм я чувала само веднъж. Вече втори ден тези думи ми се въртят в главата, защото започна ... „събора” на Гандия . Не е голям град, но има много хора. И много емигранти.

Испанците умеят да празнуват. Възхищавам се на способността им да разграничават проблемите от празниците си. Кризата ги мъчи, но щом е празник - празнуват. Еуфорията обзема всичко и всички. Патронните празници, които по нашенски наричаме събори, са местни празници – на населеното място.
Между 1 и 3 октомрви всяка година в Гандия започва „ферията”- FIRA I FESTES. Празникът е местен, но се превръща в голямо културно-развлекателно събитие. Възрастта и интересите нямат никакво значение – за всекиго има по нещичко.

Празникът започва най- напред в училищните дворове - с пристигането на El Tio de la Porra – Човекът с палката, който подгонва децата да излязат на улицата, защото празникът започва. Аз го описвам така – мъж с висока шапка, червен нос и големи очила. Около него цял отбор барабанчици. Децата от началното училище ми казват, че е пияница, които гони непослушните деца. Интернет казва, че ... има промяна в легендата за Ел тио де ла Порра.

Години наред се е смятало, че той е французин, участвал „ Наполеоновите войни”. Но историкът J.J. Coll оборва тази легенда, твърдейки че това е франкистка измислица. Според него истината е друга. През 1871 година Главния Барабанчик на националната милиция на областта е пренасял информация между управляващите и институциите на обградената тогава с крепостни стени Гандия. Той се е грижел и за лъковете и стрелите, затварял и отварял портите на града и организирал нощната стража. Сред новините, които е известявал, е била и тази за започването на празника. Отивайки в Университета за да съобщи началото на празника, група студенти организирали театрална сценка, критикуваща общинското управление. Това казва историята за Ел Тио де ла Порра, който от 1934 година обикаля училищата, за да извести започването на празника... С гонитба, много веселие, много щум и много барабанчици. А това е само началото...
Любимото място на децата по време на ферията е увеселителния парк – люлки, въртележки, блъскащи се колички. Радост за тях и главоболие за родителите, които предпочитат да посетят някой от многобройноте концерти или театрални представление. А музиката и театърът са навсякъде – в градината на Културния дом, по импровизираните сцени по централните улици и площади. В двора на двореца на Борджиите – Паласио Дукал, се огранизират театрални
възстановки и изложби. Многобройни са щандовете с еко-продукти и произведения на приложното изкуство. Има десетки щандове, които запознават с културата и изкуството на различните емигрантски общности.














Моето любимо място е уличката пред Паласио Дукал, където се намират десетина импровизирани занаятчийски работилници. Там всеки – и дете, и възрастен, може да види как си кове желязото, как се изсича монета, как се изработва китара или цигулка, как се издухва стъкло... Може да види антична печатница или предачница. И може да задава всякакви въпроси, на които ще получи компетентен отговор и подробно обяснение от „майстора”.Там мога да прекарам часове.

















И ... на събор като на събор! Идват гости от близо и далеч. На FIRA I FESTES GANDIA всяка година за всекиго има по нещо интересно , разтоварващо и любопитно. Всеки може да се повесели, наслади и да научи нещо ново.